Доун, дъщерята на Тери и Анабел, дойде при нас с Кара Лин на ръце. Очите на мъничето бяха в онзи цвят, който мама наричаше „мортъновско синьо“.
— Здравей, чичо Джейми. Ето я твоята внучка-племенница. Утре навършва годинка и ѝ никне ново зъбче.
— Голяма сладурана е. Може ли да я подържа?
Доун срамежливо се усмихна на непознатия, когото беше видяла за последно като девойка със скоби на зъбите.
— Опитай, но тя обикновено се скъсва от рев, ако не познава човека.
Взех момиченцето, готов при първия писък да го върна на майка му. Само че то не заплака. Кара Лин ме погледна, протегна ръчичка и ме ощипа по носа. После се засмя. Роднините ми завикаха одобрително и заръкопляскаха. Момиченцето изумено завъртя глава и после пак впери очи в мен — готов бях да се закълна, че това са мамините очи.
И отново се засмя.
В истинското тържество на следващия ден участваше същият състав, но с повече второстепенни герои и масовка. Някои познах веднага. Други ми се струваха бегло познати и аз съобразих, че те са деца на хората, които навремето са работили при баща ми, а сега работят при Тери, чиято империя се беше разраснала. Освен търговията с горива той притежаваше верига от магазини „Напазарувай бързо при Мортън“, която обхващаше цяла Нова Англия. Грозният почерк не му беше попречил да преуспее.
Персоналът на фирмата за кетъринг от Касъл Рок се трудеше на четири скари — раздаваше хамбургери и хотдози — и предлагаше умопомрачителен избор от салати и десерти. Бирата се лееше от метални кегове, а виното — от дървени бъчонки. Докато бях в задния двор и дъвчех калорийна бомба, заредена с бекон, един от продавачите на Тери — пийнал, весел и разговорлив — ми каза, че освен другото брат ми притежавал аквапарк във Фрайбург и състезателна писта в Литълтън, Ню Хемпшир. „Пистата не му носи никакъв приход — информира ме човекът, — но нали го знаеш Тери — луд е по скоростите и колите.“
Спомних си как Тери и татко се трудеха в гаража над различни превъплъщения на „Ракетата на колела“ — и двамата с изцапани с масло тениски и провиснали комбинезони — и неочаквано осъзнах, че моят тих и кротък брат съвсем не е беден. Може би дори беше богат.
Всеки път, когато Доун минаваше наблизо с Кара Лин, малката протягаше ръце към мен. Получи се така, че през по-голямата част от следобеда я гушках, докато накрая тя заспа на рамото ми. Тогава баща ѝ ме освободи от бремето.
— Потресен съм — каза той, докато я слагаше на едно одеяло под сянката на най-голямото дърво в двора. — Никога не се е привързвала така.
— Поласкан съм — признах и целунах спящото дете по зачервената бузка.
Имаше много спомени за едно време — разговорите на тази тема са изумително интересни за очевидците и невероятно скучни за всички останали. Аз не пиех алкохол, затова, когато настана време тържеството да се премести на шест километра по-нататък, в Юрика Грейндж, ме определиха за шофьор на огромен пикап „Кинг Каб“, който принадлежеше на петролната фирма. От трийсет години не бях шофирал автомобил с механична предавка, а моите пийнали пътници — сигурно десетина с тези в каросерията — се заливаха от смях всеки път, когато дърпах лоста и в резултат пикапът се накланяше. Цяло чудо бе, че никой не падна.
От фирмата за кетъринг ни бяха изпреварили и покрай дансинга, който добре си спомнях, бяха наредени маси с храна. Загледах се в ламперията от полирано дърво, докато Кон не стисна рамото ми.
— Нахлуват спомени, а, братле?
Сетих се как за пръв път излязох на сцената, уплашен до смърт и вонящ на пот, която се лееше от мишниците ми. Как мама и татко танцуваха под нашето изпълнение на „Кой ще спре дъжда?“.
— Даже не можеш да си представиш.
— Мисля, че мога. — Той ме прегърна. И отново повтори, вече шепнейки, в ухото ми: — Мисля, че мога.
На обяда в къщата имаше може би седемдесет души. В седем часа в Юрика Грейндж № 7 се бяха събрали два пъти повече. Магическите климатици на Чарли Джейкъбс тук щяха да си бъдат точно на мястото: вентилаторите на тавана едва помръдваха. Взех си купичка с десерт, който все още минаваше за специалитет на Харлоу — лаймово желе с парченца консервирани плодове — и излязох на улицата. Завих на ъгъла, загребвайки с пластмасова лъжичка от желето, и се озовах до аварийното стълбище, под което за пръв път бях целунал Астрид Содърбърг. Спомних си как качулката с кожена подплата обрамчваше идеалния овал на лицето ѝ. Спомних си ягодовия вкус на червилото ѝ.
„Не беше ли добре?“ — попитах я, а тя ми отговори: „Целуни ме пак и ще ти кажа.“