— Хей, заек — изрече някой точно зад мен и аз подскочих. — Искаш ли да посвирим тази вечер?
Отначало не го познах. Дългокосият дангалак, който ме беше завербувал да свиря на ритъм китара в „Стоманени рози“, беше пуснал корем, който преливаше над стегнатия му колан, беше оплешивял на темето и побелял над ушите. Така го зяпнах, че желето за малко да се разлее от хартиената формичка.
— Норм? Норм Ървинг?
Той широко се ухили и в устата му проблеснаха златни зъби. Хвърлих желето и го прегърнах. Той се засмя и също ме прегърна. Казахме си, че изглеждаме фантастично. Казахме си, че много отдавна не сме се виждали. И, разбира се, припомнихме си едно време. Хети Гриър забременяла от Норм и той се оженил за нея. Бракът им продължил само няколко години, но когато страстите около развода поутихнали, те заровили томахавката и останали приятели. Дъщеря им Дениз скоро щяла да навърши четирийсет и притежавала фризьорски салон в Уестбрук.
— При това се е издължила напълно на банката. Имам две момчета от втората си жена, но между нас казано, Дийни ми е любимка. Хети има син от втория си съпруг. — Той се приведе към мен и с мрачна усмивка нагласи една рима: — Ту влиза, ту излиза от затвора — бас държа, че искат да го гръмнат много хора.
— Какво става с Кени и Пол?
Нашият басист Кени Локлин също се беше оженил за приятелката си от времето на „Стоманени рози“ и двамата все още бяха заедно.
— Собственик е на застрахователна компания в Луистън. Върви му. Тук е тази вечер. Още ли не си го видял?
— Не. — Не беше изключено просто да не съм го познал, както и той мен.
— А Пол Бушар… — Норм поклати глава. — Беше на скално катерене в национален парк „Акадия“ и падна. Живя два дена и умря. През деветдесета година. Може би така е по-добре. Докторите казаха, че е щял да остане парализиран от шията надолу. Терминът е тетраплегия.
За миг си представих какво щеше да е, ако нашият барабанист беше оцелял. Щеше да е на легло с апарат за командно дишане и да гледа пастор Дани по телевизията. Прогоних тази мисъл.
— Ами Астрид? Знаеш ли къде е?
— Някъде в Мейн. Кастийн? Рокланд? — Той поклати глава. — Не помня. Знам, че прекъсна следването, за да се омъжи, и родителите ѝ се отчаяха. Отчаяха се окончателно, когато тя се разведе. Мисля, че държи малко ресторантче — от тези капанчета за омари и морски дарове, но не съм сигурен. Вие доста дълго ходихте, а?
— Да — потвърдих. — Доста.
Норм кимна:
— Първа любов. Нищо не може да се сравнява с нея. Не бих искал да видя Астрид сега, защото навремето беше маце и половина. Маце трепач! Нали?
— Да. — Сетих се за полуразрушената хижа край Върха в небето. И железния стълб. Как се оцветяваше в огненочервено, щом го удареше мълния. — Така си беше.
Умълчахме се, после той ме тупна по рамото.
— Е, какво ще кажеш? Ще свириш ли с нас? По-добре да се съгласиш, защото каква група ще е това без теб?
— Ти ли си в групата? В „Звездите на Касъл Рок“? И Кени ли?
— Естествено. Вече не свирим — не и както едно време, — но не можехме да откажем на това предложение.
— Брат ми Тери ли е инициаторът?
— Може и да си е помислил, че ще излезеш за една-две песни. Обаче просто искаше група от старите времена, а ние с Кени май сме единствените, които още сме живи, още стоим в глухата провинция и още свирим. Нашият ритъм китарист е строителен работник от Лизбън Фолс — миналата сряда паднал от един покрив и си счупил краката.
— Олеле!
— За него — олеле, но за мен — ура — възрази Норм Ървинг. — Щяхме да се представим като трио, което, знаеш, е пълна тъпня. Три от четирите „Стоманени рози“ — не е никак зле, имайки предвид, че за последно свирихме заедно преди трийсет и пет години на танците на Полицейската асоциация. Хайде, съгласи се. Турне по случай обединението и тъй нататък.
— Норм, аз даже не си нося китара.
— Имам три в пикапа — отвърна ми той. — Избери си която искаш. Запомни едно: започваме с „Дръж се, Слупи“.
Излязохме на сцената под възторжените аплодисменти на разгорещената от алкохола публика. Кени Локлин, мършав като преди, но сега с няколко грозни черни бенки на лицето, нагласи ремъка на бас китарата си и ме потупа по рамото. Не нервничех за разлика от първия път, когато стоях на тази сцена с китара в ръка, но имах усещането, че всичко е изключително ярък сън.
Както винаги Норм нагласи микрофона си и се обърна към публиката, очакваща нетърпеливо да чуе стари рокендрол парчета:
— Хора, на барабаните пише „Звездите на Касъл Рок“, но тази вечер на ритъм китарата ще свири специален гост и следващите няколко часа отново ще сме „Стоманени рози“. Давай, Джейми!