Сетих се за целувките с Астрид под аварийното стълбище. За ръждивия микробус на Норм, за баща му Цицерон на изтърбушения диван в старата каравана — Цицерон, който си свиваше джойнт в цигарена хартийка и ме съветваше да се подстрижа, ако искам да взема шофьорския изпит от първи опит. За свиренето по училищни забави и как не спирахме, когато започваха традиционните сбивания между момчетата от „Едуард Литъл“ и „Лизбън Хай“ или „Луистън Хай“ и „Сейнт Дом“, а усилвахме звука. Сетих се какъв беше животът, преди да осъзная, че съм жаба в тенджера.
— Едно… две… и-и-и… групата заби! — извиках аз.
И забихме.
Ми мажор.
Цялата дрисня започва с ми мажор.
Някога сигурно щяхме да свирим до един през нощта — комендантският час, но седемдесетте бяха останали в миналото и в единайсет от нас се лееше пот и едва се държахме на крака. Нямаше нищо страшно: по нареждане на Тери бирата и виното бяха прибрани в десет и без „огнена вода“ тълпата бързо оредя. Повечето гости, които останаха, седнаха по масите: не им беше до танци, но бяха готови да послушат.
— Много си се ошлайфал, заек — отбеляза Норм, докато прибирахме инструментите си.
— Ти също. — Което беше нагла лъжа от рода на „изглеждаш фантастично“. На четиринайсет за нищо на света нямаше да повярвам, че един ден ще бъда по-добър китарист от Норм Ървинг, но този ден бе дошъл. Той се усмихна, давайки ми да разбера, че знае какво е премълчано. Към нас се присъедини Кени и тримата живи членове на „Стоманени рози“ се вкопчиха в прегръдка, която в гимназията бихме нарекли „педалска“.
Дойде Тери с най-големия си син — Тери младши. Брат ми изглеждаше уморен, но ужасно щастлив.
— Слушай, Кон и приятелят му взеха няколко гости, които са доста пийнали и не могат сами да се приберат в Касъл Рок. Ще закараш ли и ти едни хора до Харлоу с пикапа, ако ти дам Тери младши за навигатор?
Отговорих, че няма проблем, и след като си взех довиждане с Норм и Кени (с вялото и влажно ръкостискане, присъщо на музикантите), събрах своите пияници и потеглих. Отначало моят племенник ми показваше пътя, от което нямах нужда дори в тъмното, но после млъкна. След като разтоварих последните две-три двойки на Стакпоул Роуд, се обърнах и видях, че спи дълбоко, долепил лице в стъклото на задната врата. Събудих го, когато се върнахме на Методист Роуд. Тери младши ме целуна по бузата (което ме разчувства повече, отколкото той би могъл да предположи) и се прибра в къщата, за да си легне и да си отспи чак до обяд, както е свойствено на младостта. Зачудих се дали не живее в старата ми стая, но реших, че най-вероятно е настанен в пристройката. Времето всичко променя и може би така трябва.
Оставих ключовете от пикапа на закачалката в коридора и тръгнах към моето мицубиши, но забелязах, че в хамбара свети. Приближих се, надникнах и видях Тери. Той се беше преоблякъл и сега носеше работен комбинезон. Най-новата му играчка — шевролет SS от края на шейсетте или началото на седемдесетте — проблясваше под лампите като син диамант. Тери го лъскаше с восък.
Вдигна поглед, когато влязох.
— Още не ми се спи. Голямо вълнение, голямо нещо. Полирам този бонбон и после си лягам.
Прокарах длан по покрива на шевролета.
— Прекрасен е.
— Такъв е сега, но да го беше видял на търга в Портсмут! Повечето купувачи го отписаха като купчина старо желязо, обаче аз реших, че мога да го възстановя.
— Да го възкресиш — подхвърлих. Всъщност не говорех на Тери.
Той замислено ме погледна и вдигна рамене.
— Вероятно и така може да се каже, а когато сменя трансмисията, ще стане почти като нов. Не си прилича особено с нашите стари „Ракети на колела“, нали?
Разсмях се.
— Помниш ли как Ракета номер едно се преобърна на ралито?
Той завъртя очи.
— На първата обиколка. Кретенът Дуейн Робишо! Навярно си е купил шофьорската книжка от супермаркета.
— Още ли е жив?
— Не, има десет години, откакто умря. Минимум десет. Мозъчен тумор. Когато му поставиха диагнозата, горкият вече беше пътник.
„Да речем, че съм неврохирург — беше казал Джейкъбс онзи ден в «Ключалките». — Да речем, че вероятността да умреш на операционната маса е двайсет и пет процента. Няма ли въпреки това да се съгласиш на операция?“
— Тъжна работа.
Тери кимна.
— Помниш ли как се забавлявахме като деца? „Кое е тъжно? Животът. А какво е «Животът»? Списание. То колко струва? Петнайсет цента. Аз имам само десет. Това е тъжно. Кое е тъжно?“ И така до безкрай.