Решавай, Джейми.
Две минути седях на стълбището, дишах дълбоко и се опитвах да овладея сърцебиенето си. Спомних си как Астрид притискаше бедра в моите, как членът ми пулсираше, твърд като желязо, как тя ме галеше по врата, докато издишваше цигарен дим в устата ми.
Накрая станах и се качих до апартамента си, стискайки двете писма. Стълбището не беше нито дълго, нито стръмно, а карането на велосипед ми помагаше да поддържам форма, но въпреки това на два пъти спирах, за да си поема дъх, а ръката ми с ключа трепереше толкова силно, че се наложи да я придържам с другата, докато уцеля ключалката.
Заради бурята в апартамента беше тъмно и отвсякъде извираха сенки, но аз не включих осветлението. Налагаше се да действам бързо. Извадих телефона си от калъфчето на колана, отпуснах се тежко на дивана и набрах мобилния на Джейкъбс. Той отговори на първото позвъняване.
— Здрасти, Джейми.
— Ах, ти, нещастник! — не издържах аз. — Подла твар!
— И на мен ми е драго да те чуя. Какво реши?
Много ли беше научил за нас? Бях ли му разказвал нещо? А Астрид? Ако не, каква част беше изровил? Нито знаех, нито имаше някакво значение. По тона му разбрах, че знае отговора.
Казах, че ще пристигна час по-скоро.
— Ако ти се идва, разбира се. Ще се радвам да ми гостуваш, въпреки че не си ми нужен преди юли. Ако предпочиташ да не я виждаш… имам предвид в сегашното ѝ състояние…
— Щом времето се оправи, се качвам на първия самолет. Ако можеш да направиш нещо преди идването ми… да я излекуваш… да я изцелиш… направи го. Но в никакъв случай не я пускай, преди да я видя. За нищо на света!
— Не ми се доверяваш, нали? — попита той, дълбоко наскърбен, но не му обърнах внимание. Джейкъбс беше манипулатор от висока класа.
— Защо да не ти се доверявам, Чарли? Виждал съм те в действие.
Той въздъхна. Вятърът фучеше под стрехите, нов порив разтърси сградата.
— Къде по-точно си отседнал в Мотън? — попитах, но и моят въпрос беше излишен. Животът е колело и винаги се връща в началната си точка.
XI
И така, малко повече от шест месеца след краткото прераждане на „Стоманени рози“ аз отново кацнах в Портланд и поех на север към окръг Касъл. Само че този път целта ми не беше Харлоу. На десет километра от родното ми градче взех отклонението от шосе № 9 за „Козя планина“. Денят беше топъл, ала неотдавна в Мейн също бе преминала пролетна буря и навсякъде весело ромоляха поточета. Покрай пътя нагъсто се редяха борове и смърчове с огънати от снега клони, но платното беше разчистено и влажно проблясваше, отразявайки лъчите на следобедното слънце.
Поспрях за кратко в парка „Лонгмедоу“, където всеки август нашата група от Братството на младите методисти идваше на пикник, и се застоях по-дълго на разклонението за Върха в небето. Нямах време да се отбия в порутената хижа, където с Астрид бяхме загубили девствеността си, но и да имах, не можех да стигна дотам. Черният път беше асфалтиран и почистен, но сега го преграждаше здрава дървена порта с резе, дебело колкото юмрука на орк. За тези, които не разбираха от намек, беше поставена огромна табела с надпис: „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и „НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ НАКАЗВАТ С ЦЯЛАТА СТРОГОСТ НА ЗАКОНА“.
Изминах още километър и половина нагоре и се озовах пред входа на „Козя планина“. Пътят не беше преграден, но до караулната будка стоеше пазач с кафява униформа и светлоотразителна жилетка. Жилетката му беше разкопчана — може би защото денят бе топъл, може би за да видят всички преминаващи пистолета, стърчащ от кобура на бедрото му. Кобурът изглеждаше доста внушително.
Свалих стъклото, но преди пазачът да успее да попита за името ми, вратата на будката се отвори и отвътре излезе Чарли Джейкъбс. Обемистото му палто с кожена подплата не скриваше колко се е смалил. При последната ни среща той беше слаб. Сега напомняше на призрак. Моят стари Пети силно куцаше и макар че вероятно искаше да ме посрещне с топла усмивка, лявата страна на лицето му остана почти неподвижна и се получи подигравателна гримаса. „Инсултът“ — помислих си аз.
— Джейми, радвам се да те видя! — Стиснах протегнатата ръка… макар и с известни резерви. — Очаквах те най-рано утре.