— Ах! — възкликна Джейкъбс. — Ето че пристигнахме. Ти сигурно искаш да се освежиш и да си починеш. На мен малко почивка няма да ми навреди. Гостуването ти, Джейми, ме радва, но и ме уморява. Наредих да ти приготвят луксозния апартамент на третия етаж. Руди ще те заведе.
Руди Кели се оказа мъж-канара в избелели джинси, свободна сива риза и бели обувки с мека каучукова подметка, с каквито ходят медицинските сестри и болногледачите. Той ми обясни, че всъщност е болногледач, както и личен асистент на господин Джейкъбс. Съдейки по габаритите му, Кели беше и негов телохранител. Ръкостискането му определено не беше умряла работа като при музикантите.
Като дете бях влизал във фоайето на хотела, един път дори обядвах тук с Кон и семейството на един негов приятел (непрекъснато се страхувах, че ще объркам вилиците или че ще се накапя), но не се бях качвал на горните етажи. Асансьорът се оказа скрибуцащо ведро — раздрънкана антика от тези, които в романите на ужасите винаги засядат между етажите — и аз реших, че докато съм тук, ще ползвам само стълбището.
Сградата се отопляваше добре (благодарение на тайното електричество на Чарли Джейкъбс, нямаше никакво съмнение) и тук-там видях следи от подобрения, но си личеше, че е ремонтирано на парче. Всички лампи светеха и паркетът не скърцаше, но във въздуха витаеше усещане за запустение. Моят апартамент се намираше в края на коридора и от просторната дневна се откриваше почти толкова импозантен изглед, колкото от Върха в небето, само че на тапетите бяха избили мокри петна, а вместо миризмата на восък и прясна боя, която долових във фоайето, тук се прокрадваше лек дъх на мухъл.
— В шест часа господин Джейкъбс ви кани да заповядате на вечеря в неговия апартамент — съобщи Руди. Тонът му беше мек и почтителен, но самият той приличаше на затворник от някой екшън — при това не героят, който планира бягството, а биячът, който надупчва на решето пазачите, изпречили се на пътя им. — Удобно ли ви е?
— Напълно — отвърнах и щом си тръгна, заключих вратата.
Взех душ — горещата вода дойде веднага и в изобилие — и си извадих чисти дрехи. Свърших тази работа и понеже до вечеря имаше още време, се тръшнах направо върху кувертюрата на грамадното легло. Миналата нощ бях спал лошо, а в самолет никога не мога да заспя, така че една дрямка би ми дошла добре, но не ме унасяше. Непрекъснато си мислех за Астрид — каква беше и в какво ли се е превърнала. Астрид, която се намираше в същата тази сграда три етажа по-долу.
Когато Руди лекичко почука на вратата в шест без две, аз бях напълно готов. На предложението ми да слезем по стълбището той реагира с пренебрежителна усмивка.
— Асансьорът е абсолютно безопасен, сър. Господин Джейкъбс лично ръководеше отделни ремонти, а асансьорната кабина му беше приоритет.
Не заспорих. Мислех си как моят стар Пети персонаж вече не беше „отчето“, „преподобният“ или „пасторът“. В края на живота си той бе най-обикновен господин, а един болногледач, който приличаше на Вин Дизел след неуспешен фейслифтинг, му измерваше кръвното.
Апартаментът на Джейкъбс се намираше в западното крило на първия етаж. Той се беше преоблякъл в тъмен костюм с бяла риза, отворена на шията. Изправи се да ме поздрави с кривата си усмивка.
— Благодаря ти, Руди. Би ли предал на Норма, че може да сервира след петнайсет минути?
Руди кимна и излезе. Джейкъбс усмихнато се обърна към мен и отново потърка ръце, издавайки онзи неприятен звук като шумолене на смачкана хартия. От прозореца се виждаше стръмен склон със ски писта — без осветление и скиори, които да отъпчат пролетния сняг; път към нищото.
— Боя се, че ще трябва да се задоволим единствено със супа и салата. Преди две години се отказах от месото. От него в мозъка се образуват мастни отлагания.
— Супа и салата ме устройват.
— Ще има и хляб, Норма го пече сама. Превъзходен е.
— Колко апетитно. Бих искал да видя Астрид, Чарли.
— Към седем Норма ще сервира на Астрид и приятелката ѝ Джени Ноултън. Когато се нахранят, госпожица Ноултън ще даде на Астрид обезболяващо и ще ѝ помогне с вечерния тоалет. Предложих ѝ Руди да помага при тези задачи, но тя не искаше и да чуе. Уви, по всичко личи, че Джени Ноултън е престанала да ми се доверява.
Спомних си писмото на Астрид.
— Въпреки че точно ти си я излекувал от артрита?
— О, тогава аз бях пастор Дани. След като реших да мина без религиозните финтифлюшки — почувствах, че им дължа обяснение, — госпожица Ноултън е станала подозрителна. Така е то, Джейми. Истината прави хората подозрителни.