— А Джени Ноултън страда ли от някакви странични ефекти?
— Не. Просто ѝ е неловко, че не може да се осланя на чудо и че е повярвала в разни тинтири-минтири. Но щом повдигаш темата, хайде да отидем в кабинета ми. Искам да ти покажа нещо, а има още време до вечеря.
Кабинетът се оказа една ниша в дневната. Компютърът беше включен и отново видях конете, увлечени в безкраен галоп. Джейкъбс седна, намръщи се от болка и натисна един клавиш. Конете изчезнаха, огромният екран стана син и на него се появиха две папки, означени с буквите „А“ и „Б“.
Джейкъбс кликна върху „А“ и се показа списък с имена и адреси, подредени по азбучен ред. Той щракна с мишката и текстът започна да се превърта на средна скорост.
— Знаеш ли какво е това?
— Предполагам, че изцеления.
— Потвърдени изцеления, всички до едно предизвикани от въздействие върху мозъка с електрически ток — макар и не с този, познат на електротехниците. Общо над три хиляди и сто. Ще повярваш ли на думата ми?
— Да.
Той се обърна да ме погледне, въпреки че движението очевидно му причиняваше болка.
— Честно?
— Честно.
С доволен вид той затвори папка „А“ и отвори „Б“. Нови имена и адреси, също подредени азбучно, само че този път текстът се превърташе бавно и успях да забележа няколко познати имена. Стивън Дрю с маратонските преходи, Емил Клайн — дегустаторът на почва, Патриша Фармингдейл, която сипала сол в очите си. Този списък беше далеч по-кратък от първия. Към края му зърнах името на Робърт Ривард.
— Това са тези, при които са се проявили сериозни странични ефекти. Общо осемдесет и седем. Ако не се лъжа, последния път ти обясних, че това са по-малко от три процента от всички излекувани. Отначало в „Б“ фигурираха над сто и седемдесет души, но при много от тях проблемите изчезнаха — на медицински език, наблюдава се липса на патологии. Както в твоя случай. Преди осем месеца престанах да следя изцелените, но съм сигурен, че в момента списъкът е още по-кратък. Способността на организма да се възстановява от травми е изключителна. При правилно въздействие с новото електричество върху кората на главния мозък и нервните разклонения тази способност е практически безгранична.
— Кого се опитваш да убедиш? Мен или себе си?
Той възмутено изсумтя.
— Опитвам се да те успокоя. Бих предпочел да имам помощник, който ми помага с желание, а не насила.
— Аз съм тук. Ще изпълня каквото съм обещал… ако излекуваш Астрид. Толкова стига.
На вратата тихо се почука.
— Влез — каза Джейкъбс.
Появи се закръглена жена в семпла черна рокля — досущ добрата баба от приказките, само че с кръгли лъскави очички като на детектив в универсален магазин. Тя остави един поднос на масата в дневната и почтително застана в очакване. Джейкъбс се надигна с нова гримаса и залитна. Първото ми действие като негов помощник — в този нов етап от нашите отношения — беше да го хвана под ръка и да му помогна да запази равновесие. Той ми благодари и излязохме от кабинета.
— Норма, бих искал да се запознаеш с Джейми Мортън. Той ще остане с нас поне до утре на закуска, а през лятото ще се върне за по-дълго.
— Приятно ми е — рече тя и ми подаде ръка. Поех я.
— Ти нямаш представа каква победа представлява за Норма това ръкостискане — обади се Джейкъбс. — От ранно детство тя изпитвала силно отвращение към физическия контакт с други хора. Нали така, скъпа? Забележи, в случая не се отнасяло за физически проблем, а за психически. Но ето че я излекувах. Намирам го за любопитно, а ти?
Казах на Норма, че и на мен ми е приятно, и нарочно задържах ръката ѝ малко по-дълго. Усетих нарастващата неловкост на жената и я пуснах. Излекувана, ала може би не напълно. Това също беше любопитно.
— Госпожица Ноултън каза, че днес малко по-рано ще доведе пациентката ви на вечеря, господин Джейкъбс.
— Добре, Норма. Благодаря.
Тя си отиде. Ние вечеряхме. Яденето беше леко, но въпреки това в стомаха ми се настани някаква тежест. Нервите ми се изостриха и сякаш прогаряха кожата ми. Джейкъбс се хранеше бавно, сякаш издевателстваше над мен, но накрая отмести празната си купичка. Канеше се да си вземе още една филия хляб, но погледна часовника си и вместо това стана от масата.
— Ела с мен — каза той. — Време ти е да видиш старата си приятелка.
На вратата от другата страна на коридора висеше табелка: „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ“. Джейкъбс ме преведе през голям кабинет, обзаведен с голи бюра и празни шкафове. Вратата във вътрешната част на кабинета бе заключена.