— Освен пазачите, които охранителната фирма ми осигурява денонощно, персоналът се състои само от Руди и Норма — обясни той. — Имам доверие и на двамата, но предпочитам да не ги изкушавам. А изкушението да наблюдаваш тези, които нищо не подозират, е силно, нали?
Не казах нищо. Не бях уверен, че ще мога. Устата ми беше пресъхнала като стар килим. Във вътрешната стая имаше дванайсет монитора, разположени в три реда — по четири на ред. Джейкъбс натисна копчето на този с надпис „РЕСТОРАНТ КАМЕРА 3“.
— Струва ми се, че тъкмо този ни трябва — бодро отбеляза той. Все едно гледах кръстоска между пастор Дани и водещ на телевизионно шоу.
Сякаш мина цяла вечност, преди на екрана да се появи черно-бяла картина. Ресторантът беше голям, с минимум петдесет маси, но само една беше заета. На нея седяха две жени, но първо видях само Джени Ноултън, понеже Норма закри другата, когато се наведе да сервира супа. Джени се оказа хубава брюнетка на около петдесет и пет години. Забелязах как раздвижи устни, за да благодари. Норма кимна, изправи се, отдръпна се от масата и тогава видях какво беше останало от моята първа любима.
Ако това беше любовен роман, можех да напиша нещо от рода на: „Въпреки че годините и жестоката болест я бяха белязали с печата си, красотата ѝ не беше помръкнала.“ Мъчно ми е, че не мога да го напиша — но ако сега започна да лъжа, всичко разказано до момента губи смисъл.
В инвалидна количка седеше грохнала вещица с бледо изопнато лице и безжизнени тъмни очи, които равнодушно се взираха в супата. Компаньонката на Астрид беше нахлупила на главата ѝ голяма плетена шапка — нещо като барета с помпон, — която се беше кривнала настрана, оголвайки плешив череп с бели мъхчета.
Астрид взе лъжицата с изпосталяла ръка — сухожилията болезнено изпъкнаха — и пак я остави. Брюнетката започна да я увещава нещо. Бледото същество кимна. От движението баретата изцяло се изхлузи от главата ѝ, но Астрид сякаш не забеляза. Тя загреба лъжица супа и бавно я поднесе към устата си. Разтегли устни, както правеше покойният Бартълби, за да вземе парченцето ябълка от ръката ми, и всмука от лъжицата малкото, което ѝ се беше удало да не разлее.
Краката ми се подкосиха. Ако пред мониторите нямаше стол, щях да се строполя на пода. Джейкъбс стоеше до мен, сключил възлестите си длани зад гърба, и се полюшваше напред-назад с лека усмивка.
И доколкото това е правдив разказ, а не любовен роман, съм длъжен да призная, че изпитах тайно облекчение. Нямаше да ми се наложи да изпълня своето обещание, защото жената в количката по никакъв начин не можеше да оздравее. Ракът, този питбул на болестите, беше забил в нея челюсти. И нямаше да я пусне, докато не я разкъса на парчета.
— Изключи го — прошепнах аз.
Джейкъбс се наведе към мен:
— Какво, какво? Слухът ми не е остър както едно…
— Ти прекрасно ме чу, Чарли. Изключи го.
Той изключи монитора.
Целувахме се под аварийното стълбище на Юрика Грейндж № 7, докато снежинките се въртяха във въздуха и падаха. Астрид пускаше цигарен дим в устата ми и игриво плъзгаше връхчето на езика си по горната ми устна, после под нея, милвайки венците ми. Стисках в шепа гърдата ѝ, въпреки че дебелото палто ми пречеше да усетя нещо.
„Целувай ме до безкрай — мислех си. — Целувай ме до безкрай, за да не виждам как са ни поразили годините и в какво си се превърнала.“
Обаче нито една целувка не продължава до безкрай. Астрид се отдръпна и аз видях пепелявото лице, обрамчено от кожената обшивка на качулката, мътните очи и отпуснатата уста. Езикът, милвал устните ми, беше почернял и разложен. Бях целувал труп.
А може би не, понеже на лицето изгря усмивка.
— Нещо стана — каза Астрид. — Нали, Джейми? Нещо стана и Мама скоро ще бъде тук.
Сепнах се и се събудих. Бях си легнал по тениска и слипове, а сега стоях гол в ъгъла. В дясната си ръка стисках химикалката от нощното шкафче и я забивах в лявата си предмишница, където се разрастваше малко съзвездие от сини точици. Пуснах химикалката на пода и несигурно отстъпих назад.
„От стреса е — помислих си. — От стрес Хю получи призматично видение на събора в окръг Норис, а тази вечер аз преживях силен стрес. При това не съм си сипал сол в очите. Нито съм излязъл навън, за да се натъпча с пръст.“
Беше четири и петнайсет, онзи ужасен предутринен час, когато е твърде късно да заспиш отново и е твърде рано да станеш. Бях дошъл с две чанти багаж — извадих книга от по-малката, седнах до прозореца и я разгърнах. Очите ми поглъщаха думите точно както устата ми беше погълнала супата и салатата на Норма: без да усещам вкуса им. Накрая оставих книгата и се взрях в тъмнината, чакайки пукването на зората.