Сигурно щеше да продължи да крие лицето си, но нямаше сила и ръцете ѝ се отпуснаха. Тя плачеше. Сълзите измиха очите ѝ, върнаха им младостта. Всичките ми съмнения изчезнаха. Разбира се, че това беше Астрид! Младото момиче, което бях обичал, сега живееше в съсипаното тяло на болна старица.
— Джейми? — Гласът ѝ беше сипкав като на гарга.
Паднах на коляно като влюбен, който ще прави предложение.
— Да, мила. Аз съм. — Взех ръката ѝ, обърнах я и целунах дланта. Тя беше студена.
— Трябва да се махнеш. Не искам ти… — Астрид хрипливо си пое въздух — … да ме виждаш такава. Не искам никой да ме вижда такава.
— Всичко е наред. — Канех се да добавя, че Чарли ще ѝ помогне, но се отказах. Защото вече никой не можеше да помогне на Астрид.
Джейкъбс тактично беше отвел Джени встрани и разговаряше с нея, давайки ни възможност да се видим насаме. Най-страшното на Чарли беше, че понякога умееше да ти бръкне в душата.
— Цигари — рече тя с този сипкав птичи глас. — Какъв глупав начин да се убиеш. А най-тъпото е, че знаех, че са вредни. Всички го знаят. Да ти кажа ли нещо забавно? Все още ми се пуши. — Тя се засмя, но смехът ѝ премина в раздираща кашлица, която очевидно ѝ причини болка. — Тайно си донесох три пачки. Джени ги намери и ги прибра. Сякаш още има някакво значение.
— Ш-ш-ш-т — казах аз.
— Спрях ги. За седем месеца. Ако бебето беше оживяло, вероятно щях да ги откажа завинаги. — Нещо… — Дъхът ѝ изсвистя. — Нещо ни погажда номера. Убедена съм.
— Толкова е хубаво да те видя.
— Ти си великолепен лъжец, Джейми. С какво те шантажира?
Замълчах.
— Е, не е важно. — Астрид сложи ръка на тила ми както някога, когато се натискахме, и за миг с ужас си помислих, че ще се опита да ме целуне с тази умираща уста. — Не си оплешивял. Косата ти е хубава и гъста. Моята опада. От химиотерапията.
— Пак ще ти порасне.
— Няма. Това… — Тя обгърна с поглед стаята. Дъхът ѝ свистеше като детска пищялка. — Глупаво усилие. И аз съм глупава.
Джейкъбс се върна с Джени.
— Време е да свършим работа. — Той се обърна към Астрид: — Няма да продължи много, скъпа, и няма да боли. — В един момент ще загубиш съзнание, но даже няма да усетиш кога.
— С нетърпение очаквам момента, когато завинаги ще загубя съзнание — каза Астрид с посърнала усмивка.
— А, не, без такива! Никога не давам абсолютна гаранция, но съм убеден, че скоро ще се почувстваш много по-добре. Да започваме, Джейми. Отвори кутията.
Послушах го. Вътре в специални отделения с кадифена подплата имаше две къси стоманени лостчета с черни пластмасови накрайници и бял пулт с плъзгащ превключвател. Превключвателят досущ приличаше на онзи, който Джейкъбс беше използвал в деня, когато ние с Клеър заведохме Кон при него. Промъкна ми се мисълта, че от четиримата души в тази стая трима са кръгли идиоти, а един е луд за връзване.
Джейкъбс извади лостчетата от кутията и притисна един към друг черните накрайници.
— Джейми, вземи пулта и съвсем леко плъзни превключвателя. Буквално с милиметър. Ще чуеш изщракване.
Изпълних нареждането и той раздалечи лостчетата. Между тях прескочи ослепителна синя искра и се чу кратко, но мощно бучене. Звукът не дойде от лостчетата, а от другия край на стаята — уподобих явлението на странен електрически вентрилоквизъм.
— Отлично — каза Джейкъбс. — Може да започваме. Джени, сложи ръце върху рамене на Астрид. Тя ще получи гърчове, а не е желателно да се свлече на пода, нали?
— Къде са свещените пръстени? — попита Джени. Беше очевидно, че съмненията ѝ се засилваха с всяка изминала секунда.
— Това е по-добро от пръстените. Много по-мощни. По-свещени, ако искаш. Ръцете на раменете ѝ, моля.
— Да не я убиете с ток!
Със своя сипкав като на гарга глас Астрид се обади:
— Ако не това, другото ще ме убие, Джен.
— Изключено — заяви Джейкъбс с лекторския тон на пътуващ проповедник. — Просто е невъзможно. При електроконвулсивната терапия — масово известна като електрошок — лекарите използват напрежение до сто и петдесет волта, за да предизвикат голям припадък от типа на епилептичните. — Но този прибор… — той почука лостчетата едно в друго — дори работещ на максимална мощност едва ще помръдне стрелката на амперметъра. Енергията, към която възнамерявам да се включа — енергия, която присъства в тази стая и ни заобикаля в момента, — не може да бъде измерена чрез обичайните уреди. По характера си тя е непознаваема.