Кръвта не може да се смрази в жилите, ала моята явно беше решила да направи изключение от правилото. „Нещо стана — помислих си аз. — Нещо стана и Мама скоро ще бъде тук.“
— Коя? — попита Джейкъбс и улови Астрид за ръката. Вече не се усмихваше. — Коя чака?
— Да. — Тя не изпускаше Джейкъбс от очи. — Тя.
— Коя, Астрид, коя?
Отначало тя мълчеше. После устните ѝ се разтегнаха в страшна усмивка, която оголи всичките ѝ зъби.
— Не тази, която ти искаш да видиш.
Той ѝ залепи един шамар. Главата на Астрид се люшна встрани. Полетя слюнка. Извиках от удивление и го улових за ръката, когато той я вдигна за нов удар. Едва успях да го озаптя. Той се оказа много по-силен, отколкото предполагах. Такава сила придава само истерията. Или необузданата ярост.
— Не смей да я биеш! — кресна Джени, пусна Астрид и заобиколи количката, за да се изправи срещу Джейкъбс. — Психопат такъв, да не си я…
— Престани — каза Астрид. Тихо, но ясно. — Престани, Джени.
Джени се обърна. От видяното очите ѝ се окръглиха: бледите страни на Астрид се бяха обагрили в нежна руменина.
— Защо му крещиш? Да не е станало нещо?
„Да — помислих си аз. — Нещо стана. Нещо определено стана.“
Астрид се завъртя към Джейкъбс:
— Кога ще започвате? По-добре побързайте, защото болката е много… много…
Тримата се втренчихме в нея. Грешка, всъщност бяхме петима. Руди и Норма се бяха върнали в Източната стая и се блещеха от прага.
— Почакайте — рече Астрид. — Я почакайте малко!
Тя опипа гръдния си кош. Обхвана с шепи увисналите си и съсухрени гърди. Натисна корема си.
— Вече сте свършили, нали? Досетих се, защото не чувствам никаква болка! — Астрид дълбоко си пое въздух и недоверчиво се засмя. — А аз мога да дишам! Джени, аз отново мога да дишам!
Джени Ноултън падна на колене, вдигна ръце и зарецитира „Отче наш“ с такава скорост, сякаш плоча от 45 оборота беше пусната на 78 оборота. Към молитвата се присъедини още един глас: Норма. Тя също бе коленичила.
Джейкъбс ми хвърли замислен поглед, който лесно разчетох: „Виждаш ли, Джейми? Аз върша всичката работа, а похвалите ги обира Големия шеф.“
Астрид се опита да стане от количката, но съсипаните ѝ крака не я държаха. Подхванах я, преди да забие нос в пода, и я прегърнах.
— Рано е, мила — казах. — Още си много слаба.
Докато я настанявах в количката, тя не спря да се кокори. Кислородната маска се беше смъкнала и безполезно висеше отляво на шията ѝ.
— Джейми? Ти ли си? Какво правиш тук?
Погледнах Джейкъбс.
— След лечение често се наблюдава краткотрайна загуба на паметта — обясни той. — Астрид, можеш ли да ми кажеш кой е президент?
Тя изглеждаше объркана от въпроса, но отговори без колебание:
— Обама. А Байдън е вицепрезидент. Наистина ли съм здрава? Напълно ли?
— Наистина и напълно, но сега е важно друго. Кажи ми…
— Джейми? Ама ти ли си? Косата ти е побеляла!
— Да — съгласих се аз — и ще става все по-бяла. Чуй какво те пита Чарли.
— Бях луда по теб — призна тя, — но въпреки че можеше да свириш, не те биваше в танците, освен когато се напушеше. Бяхме на вечеря в „Старланд“ след абитуриентския бал и ти поръча… — Астрид се запъна и навлажни с език устните си. — Джейми?
— Слушам те.
— Мога да дишам. Отново дишам свободно! — Тя се разплака.
Джейкъбс щракна с пръсти пред лицето ѝ като професионален хипнотизатор.
— Съсредоточи се, Астрид. Кой те доведе тук?
— Дж… Джени.
— Какво вечеря снощи?
— Слупа. Слупа и салата.
Той отново щракна с пръсти пред блуждаещите ѝ очи. Астрид примигна и се отдръпна. Струваше ми се, че мускулите под кожата ѝ укрепваха и се възстановяваха буквално пред погледа ми. Беше чудесно и в същото време страшно.
— Супа. Супа и салата.
— Много добре. Какво е вратата в стената?
— Врата ли? Не…
— Ти каза, че е обрасла с бръшлян. И че от другата страна има разрушен град.
— Аз… не си спомням.
— Каза, че тя чака. Каза… — Джейкъбс забеляза недоумението, изписано на лицето ѝ, и въздъхна. — Няма значение. Трябва да си почиваш, скъпа.
— Вероятно — съгласи се Астрид, — но всъщност ми иде да танцувам. От радост.
— Всяко нещо с времето си. — Джейкъбс я потупа по ръката. Усмихваше се, но аз долових колко е разочарован, че Астрид не успя да си спомни вратата и града. За разлика от мен. Не исках да науча какво е видяла, когато тайното електричество на Чарли е проникнало в незнайни кътчета на мозъка ѝ. Не исках да науча какво чака зад тайната врата, за която беше говорила, но се боях, че се досещам.