Майка.
Над хартиеното небе
Астрид спа цялата сутрин и по-голямата част от деня. Когато се събуди, заяви, че има вълчи апетит. Това зарадва Джейкъбс и той нареди на Норма Голдстоун да донесе на „нашата пациентка“ топъл сандвич със сирене и малко парче кейк без глазура. Според него глазурата можела да се окаже твърде тежка за отвикналия ѝ от богата храна стомах. Пред очите ни Астрид изяде целия сандвич и половината кейк, после остави вилицата.
— Искам да го доям — обяви тя, — но не мога повече.
— Не бързай — каза Джени. Тя беше разгънала салфетка върху коленете ѝ и непрекъснато я оправяше. Погледът ѝ не се застояваше върху Астрид и напълно отбягваше Джейкъбс. Идването им тук беше по нейна идея и не се съмнявах, че се радва на неочакваното оздравяване на приятелката си, но случилото се в Източната стая дълбоко я беше потресло.
— Искам вкъщи — призна Астрид.
— О, миличка, дали…
— Чувствам се достатъчно добре. Честна дума. — Астрид се извини с поглед на Джейкъбс. — Аз, разбира се, съм ви много благодарна — цял живот ще има да ви споменавам в молитвите си, — но вкъщи си е най-добре. Освен ако вие не смятате, че…
— Не, не — отвърна Джейкъбс. Подозирах, че след като работата е свършена, иска час по-скоро да се отърве от Астрид. — Няма по-добро лекарство от съня в собственото легло и ако побързаш, можеш да се прибереш у вас малко след мръкване.
Джени не възрази повече и пак започна да оправя салфетката. Но преди да наведе глава, забелязах на лицето ѝ облекчение. Тя не по-малко от Астрид искаше да се махне оттук, макар и по съвсем други причини.
Руменината на Астрид беше само част от невероятната промяна, настъпила в нея. Тя седеше изправена в количката; погледът ѝ беше станал ясен и жив.
— Не знам как да ви се отблагодаря, господин Джейкъбс, и дали изобщо е възможно, но ако някога се нуждаете от нещо, само кажете и ще направя каквото зависи от мен.
— Всъщност нещата са няколко. — Той ги отброи със сгърчените пръсти на дясната си ръка. — Ядене. Сън. Физическо натоварване, за да възстановиш силите си. Ще се справиш ли?
— Твърдо да. И никога повече няма да запаля цигара.
Той махна с ръка.
— Няма и да поискаш. Прав ли съм, Джейми?
— Най-вероятно — потвърдих аз.
— Госпожице Ноултън?
Джени подскочи, все едно я беше ощипал по задника.
— Астрид трябва да си намери физиотерапевт — може ти да ѝ намериш, вместо тя да се занимава. Колкото по-рано стане от проклетата количка, толкова по-добре. Прав ли съм? Или както казвахме едно време, „Ясно ли е както две и две“?
— Да, пастор Дани.
Той се намръщи, но не я поправи.
— Има още нещо, което вие, любезни дами, може да направите за мен, и то е крайно важно: в никакъв случай не споменавайте моето име. В близките месеци ми предстои много работа и не желая да ме обсадят орди от болни хора, надяващи се на изцеление. Разбирате ли?
— Да — каза Астрид.
Джени кимна със сведен поглед.
— Астрид, когато отидеш на лекар и той изрази смайването си — непременно ще е смаян, — кажи му, че си се молила за ремисия и молитвата ти се е сбъднала. Неговата вяра или неверие в ефективността на молитвата нямат никакво значение. Така или иначе ще бъде принуден да повярва на снимките от ядрено-магнитния резонанс, а най-доброто доказателство ще бъде твоето щастливо и усмихнато лице. Щастливо, усмихнато и здраво.
— Да, добре. Както кажете.
— Тогава ще те откарам в апартамента — обади се Джени. — Ако ще си тръгваме, трябва да събера багажа. „Искам да се махна оттук“ — подтекстът беше ясен както две и две. Тук между нея и Чарли цареше единодушие.
— Добре. — Астрид свенливо ме погледна. — Джейми, ще ми донесеш ли една кока-кола? Искам да си поговорим.
— Разбира се.
Джейкъбс наблюдаваше Джени, която буташе количката на Астрид през пустия ресторант към вратата в дъното. Щом излязоха, се обърна към мен:
— И така. Договорката остава?
— Остава.
— И няма да отпердашиш на Юг?
На панаирен жаргон „да отпердашиш на Юг“ означава да си вдигнеш гълъбите и да се покриеш някъде.
— Не, Чарли. Няма да отпердаша на Юг.
— Чудесно. — Той гледаше вратата, през която бяха излезли жените. — Госпожица Ноултън не е във възторг от мен, след като напуснах Христовото войнство, нали?
— Плашиш я, това е всичко.
Той нехайно сви рамене. Подобно на усмивката му, движението се получи накриво.