Времето беше прекрасно като в рекламен туристически клип: ниска влажност, небе, синьо като невинни очи, температура, която не надвишаваше двайсет и пет градуса… и така ден след ден. Имаше и кратки превалявания от дъжд, но предимно нощем. Една вечер чух по телевизията как метеорологът Джо Купо ги нарече „съобразителни дъждове“, после добави, че за трийсет и пет години в занаята не е виждал по-прекрасно лято.
Мачът на всички звезди се изигра в Минеаполис, редовният бейзболен сезон започна и с наближаването на август започнах да се надявам, че ще се върна в Колорадо, без да се срещна с Чарли. Хрумна ми, че може да е получил четвърти инсулт, този път фатален, затова редовно преглеждах страницата с некролозите в „Портланд Прес Хералд“. Не че се надявах да е мъртъв, обаче.
О, кого залъгвам! Надявах се, и то с цялото си сърце.
На 25 юли в края на новинарската емисия Джо Купо с прискърбие съобщи на мен и на другите зрители от Южен Мейн, че както обикновено се случва в живота, хубавите неща рано или късно свършват и че жегата, която вече измъчва жителите на Средния запад, през уикенда ще се настани и в Нова Англия. През цялата последна седмица на юли температурата щяла да е около трийсет и пет градуса, през август — поне в началото — също се очаквали горещини.
— Уверете се, че климатиците ви са в изправност, приятели — добави Купо. — Ненапразно наричат тези дни „горещници“.
Същата вечер Джейкъбс ми се обади.
— В неделя — каза лаконично. — Ела в девет сутринта. Не закъснявай.
Обещах, че ще отида.
Джо Купо позна за жегите. Горещата вълна обхвана Мейн в събота следобед, а когато в седем и половина сутринта в неделя седнах зад волана на колата, взета под наем, вече беше задушно. Шосетата бяха пусти и аз бързо стигнах до „Козя планина“. По пътя към портала забелязах, че отклонението към Върха в небето отново е отворено — портата от солидно дърво зееше гостоприемно.
Охранителят Сам ме чакаше, но вече не беше с униформа, а с джинси; беше отворил задната врата на пикапа, седеше на капака и похапваше геврек. Като ме видя, внимателно го уви в хартиена салфетка и се приближи до колата ми:
— Здравейте, господин Мортън. Подранили сте.
— Движението не беше натоварено — обясних.
— Да, през лятото най-добре се пътува по ранина. Автоджигитите ще спинкат до късно и после ще се юрнат към плажовете. — Погледна небето, където синевата постепенно избледняваше до бяло. — Нека се пекат, докато си докарат рак на кожата. Аз ще съм си у дома, ще се разхлаждам на климатика и ще гледам мача на „Сокс“.
— Скоро ли ти свършва смяната?
— Няма да има повече смени. Щом съобщя на господи Джейкъбс, че сте пристигнали, работата ми тук приключва. Не само моята, а на всички охранители.
— Да си изкараш хубаво остатъка от лятото. — Подадох му ръка.
Сам стисна дланта ми и попита:
— Случайно да знаете какво е намислил? Не бойте се, няма да кажа на никого — обвързан съм с договор.
— Представа си нямам.
Той ми намигна, за да покаже, че не е вчерашен, и ми махна да мина през портала. Преди първия завой надникнах в огледалцето за обратно виждане и видях как взе геврека, затвори задната врата на пикапа и седна зад волана.
„Край. Приключих тук.“
Де да можех и аз да кажа същото.
Джейкъбс слезе бавно и предпазливо по стъпалата на верандата, за да ме посрещне. Забелязах, че се подпира на бастун и че устата му се е изкривила още повече. На паркинга имаше само една кола и аз веднага познах компактната „Субару Аутбек“ с лепенка на задната броня. Надписът гласеше: „АКО СПАСИШ ЕДИН ЖИВОТ, СИ ГЕРОЙ. АКО СПАСИШ ЖИВОТА НА ХИЛЯДИ, СИ МЕДСЕСТРА.“ Сърцето ми се сви.
— Джейми! Радвам се, че дойде! — Произнесе „се“ като „ше“. — Подаде ми дясната си ръка (с другата държеше бастуна), което явно го затрудни, обаче аз най-безсърдечно отказах да се ръкувам с него.
— Ако Астрид е тук, искам веднага да си тръгне! — заявих. — Не се шегувам и ще ти го докажа.
— Не се горещи, Джейми. Астрид е на петстотин и шейсет километра оттук в симпатичното си гнезденце северно от Рокланд и бързо се възстановява. Тук е приятелката ѝ Джени, която любезно се съгласи да ми помогне да довърша работата си.