— Съмнявам се, че го е направила от любезност. Поправи ме, ако греша.
— Заповядай, влез, че жегата вече е нетърпима. После ще закараш колата си на паркинга.
Заизкачва се по стъпалата, но макар да се подпираше с бастуна, често залиташе и се налагаше да го придържам за измършавялата ръка. Едва дишаше, когато най-сетне стъпихме на верандата.
— Ще си почина малко — изпъхтя и се отпусна на един от люлеещите се столове, подредени до стената.
Седнах на перилото и го изгледах:
— Къде е Руди? Мислех, че той се грижи за теб.
Отново видях особената му усмивка, само дето сега беше толкова разкривена, че приличаше на гримаса.
— Малко след сеанса с госпожица Содърбърг в Източната зала Руди и Норма напуснаха. В наше време е много трудно да намериш добри помощници, Джейми. Присъстващите правят изключение, разбира се.
— Аха. Затова си назначил Ноултън.
— Да. И извадих късмет. Тя е отлична медицинска сестра — Руди Кели не може да ѝ стъпи на малкото пръстче. Подай ми ръка, ако обичаш.
Помогнах му да стане и влязохме в прохладния коридор. Той добави:
— Отбий се в кухнята и се подкрепи с плодов сок и с кифлички, после ела в дневната.
Кифличките не ме съблазниха, но си налях малко портокалов сок от бутилката в хладилника. Върнах я на полицата и огледах наличните запаси — храната щеше да стигне за десет дни. Максимум за две седмици, ако я икономисваме. Дали това означаваше, че престоят ни тук ще продължи само толкова, или с Джени щяхме да се редуваме да пазаруваме от Ярмут, навярно най-близкия град със супермаркет?
Сам вече не работеше тук. Джейкъбс беше назначил нова медицинска сестра (което не беше изненадващо предвид все по-нестабилното му душевно състояние), но не и икономка, което освен всичко друго означаваше, че Джени му готви и може би го пере. В къщата бяхме само тримата — така си мислех тогава.
Оказа се, че сме четирима.
Северната стена на просторната дневна беше от стъкло и оттам се разкриваше гледка към Лонгмедоу и към Върха в небето. Хижата не се виждаше, но зърнах железния стълб, извисяващ се в замъгленото от маранята небе. Загледах го и най-после в ума ми парченцата от мозайката започнаха да прилягат на местата си… но бавно, пък и Джейкъбс криеше най-важния елемент, който щеше да изясни докрай загадката. Може би ще ме упрекнете, че е трябвало да прозра истината още тогава, обаче бях китарист, а не детектив, и бях гола вода по отношение на логичното мислене.
— Къде е Джени? — попитах. Джейкъбс се настани на канапето, аз седнах срещу него на кресло с висока облегалка, което се опита да ме погълне.
— Заета е.
— С какво?
— Не ти влиза в работата, но само засега. — Приведе се и като го гледах как се е вкопчил в дръжката на бастуна, внезапно ми заприлича на хищна птица. На престаряла хищна птица, която скоро няма да може да лети. — Искаш да ми зададеш куп въпроси. Познавам те по-добре, отколкото предполагаш, Джейми, и знам, че до голяма степен любопитството те подтикна да дойдеш тук. Ще отговоря на въпросите ти, но не днес.
— А кога?
— Засега не мога да ти кажа, обаче ще е скоро. Междувременно ще ни готвиш и ще идваш, когато те повикам. — Показа ми кутия, подобна на онази, която бях използвал в Източната зала, само че тази беше с бутон, а не с плъзгач, и отгоре беше написано названието на фирмата-производител — „Нотифлекс“. Щом натисна бутона, зазвъняха камбанки и звънът отекна във всички стаи на долния етаж. — Няма да те карам да ме водиш до тоалетната — засега се справям сам, — обаче се боя, че ще се наложи да стоиш близо до мен, когато съм под душа. В случай, че се подхлъзна. Предписаха ми гел, с който два пъти дневно ще разтриваш гърба и бедрата ми. И още нещо — ще ми носиш храната в стаята. Не съм нито мързелив, нито искам да те превърна в прислужник — истината е, че бързо се уморявам. Предстои ми още едно дело — мащабно, жизненоважно, — ето защо се налага да си пазя силите.
— С удоволствие ще готвя и ще ти сервирам храната, Чарли, обаче масажите с гел май са по частта на Джени Ноултън, затова…
— Вече ти казах, че е заета, затова ще изпълняваш и нейните задължения… защо ме гледаш така?
— Сетих се как се запознахме. Бях само на шест, но споменът е много ясен. Бях направил планина от пръст…
— Точно така. И аз си го спомням отлично.
— … и си играех с моите войничета. Върху мен падна сянка. Вдигнах очи и видях теб. Тъкмо това си мислех преди малко — че сянката ти пада върху мен през целия ми живот. Знаеш ли какво трябва да направя? Незабавно да се махна от тук и да се отърва от нея!