— Само че няма да го направиш.
— Не, няма. Но чуй какво ще ти кажа. Помня и някогашния Чарлс Джейкъбс, помня как коленичи до мен, за да разгледа „планината“. Помня усмивката ти. Вече не се усмихваш, а правиш грозна гримаса. Вече не разговаряш човешки, а нареждаш: „Направи това, направи онова, после ще ти обясня защо.“ В какво си се превърнал, Чарли?
Той с усилие се надигна от канапето и ме отпъди с ръка, когато понечих да му помогна.
— Щом ми задаваш този въпрос, значи умното шестгодишно хлапе е станало глупав мъж. Поне в едно те превъзхождам — след като загубих съпругата и сина си, не започнах да вземам наркотици.
— Имаше си тайното електричество. То беше твоят наркотик!
— Благодаря за интересния разбор на поведението ми, но тъй като този разговор е безсмислен, предлагам да го приключим, ако не възразяваш. Няколко стаи на втория етаж са готови за гости. Все някоя ще ти допадне. За обяд искам яйчена салата, чаша обезмаслено прясно мляко и курабийки от овесено брашно със стафиди. Казаха ми, че храната, съдържаща фибри, е полезна за червата.
— Чарли…
— Нито дума повече. — Той закуцука към асансьора. — Скоро ще научиш всичко. Дотогава ми спести буржоазните си разсъждения. Обядвам в дванайсет. Донеси ми храната в апартамент „Купър“.
Проследих го с поглед, но не продумах. От изумление бях загубил дар-слово.
Изминаха три дни.
Жегата навън беше непоносима, хоризонтът непрекъснато беше замъглен от маранята. В хотела обаче беше прохладно и приятно. Готвех за двама ни с Джейкъбс и макар че втория ден благоволи да вечеря с мен, през другото време носех храната в стаята му. Всеки път чувах как телевизорът гърми, което означаваше, че и слухът на бившия пастор вече не е наред. Изглежда, най-много му допадаше каналът с прогнозата за времето. Винаги изключваше телевизора, преди да ми разреши да вляза.
През тези три дни направих първите си стъпки в трудната професия на медицинска сестра. Джейкъбс още можеше сам да се съблече и да пусне душа — придвижваше се под водата с инвалидната си количка, насапунисваше се и се изплакваше. Седях на леглото му и чаках да ме повика. Спирах душа, помагах на Чарли да стане от количката и хубаво го избърсвах с голяма хавлиена кърпа. Беше станал кожа и кости — жалко подобие на някогашния методистки свещеник, по-късно преквалифицирал се в панаирджийски фокусник. Хълбоците му стърчаха като костите на пуйка, опечена по случай Деня на благодарността, ребрата му се брояха, задните му части се бяха смалили и приличаха на големи курабии. След инсулта все залиташе надясно, когато го водех обратно до леглото.
Разтривах го с волтарен гел, за да облекча бележките му, после му давах таблетките, подредени в чантичка с толкова много отделения, че приличаше на класьор за монети. Докато изгълташе сутрешната си доза, волтаренът започваше да му действа и той се обличаше сам. Не можеше да се справи само с десния си чорап и аз му го обувах, обаче винаги го изчаквах да нахлузи боксерките си. Нямах желание пред лицето ми да се мандахерца старческата му патка. Щом нахлузех чорапа, той ме побутваше встрани:
— Достатъчно. Оттук насетне ще се справя сам. Благодаря, Джейми.
Винаги ми благодареше и винаги включваше телевизора, след като излезех от стаята.
Тези три дни ми се сториха безкрайни. Водата от басейна беше източена, а в тази жега разходките бяха невъзможни. За щастие имаше фитнесзала и когато не четях (в хотела имаше библиотека за общо ползване, която беше пълна скръб — заредена беше най-вече с романчета от Ърл Стенли Гарднър и Луис Л’Амур и със стари томчета на „Рийдърс Дайджест“), тренирах, разполагайки с всички уреди в този климатизиран рай. Изминавах километри по бягащата пътечка и с велотренажора, стягах мускулите си чрез степера, вдигах гирички.
Телевизорът в стаята ми приемаше само една станция — Канал 8 от Поланд Спринг, при това образът беше в „снежинки“ и гледането беше невъзможно. Същото се отнасяше и за грамадния, монтиран на стената телевизор в салон „Залез“. Навярно някъде имаше сателитна антена, но само приемникът на Чарли Джейкъбс беше свързан с нея. Възнамерявах да го помоля да включи и моя апарат, обаче се отказах. Можеше да се съгласи, а пък аз не исках повече подаръци от него. На всеки беше окачено етикетче с цената.
Да, тренирах като побъркан във фитнесзалата, обаче спях много лошо. Завърна се едновремешният кошмар, който не ме беше спохождал от години: близките ми са у дома, насядали са около масата, на която има плесенясала торта, гъмжаща от грамадни насекоми.