На 30 юли малко след пет сутринта ме събуди някакъв шум на долния етаж. Реших, че сигурно съм сънувал, отново се отпуснах в леглото и затворих очи. Тъкмо се унасях, отново чух звука — напомняше тихо тракане на тенджери.
Станах, обух си джинсите и бързо слязох на долния етаж. В кухнята нямаше никого, но през прозореца видях как някой слиза по стълбите откъм товарителната площадка. Затичах се и стигнах тъкмо когато Джени се качваше в количка за голф с надпис „КУРОРТ «КОЗЯ ПЛАНИНА»“. На съседната седалка беше оставила купа с четири яйца.
— Джени! Почакай!
Тя се стресна, но като ме видя, се усмихна. Щях да ѝ пиша шестица за старанието, ако усмивката ѝ не беше толкова престорена. От последната ни среща се беше състарила с десет години, тъмните сенки под очите ѝ подсказваха, че и тя като мен не спи добре. Беше престанала да си боядисва косата и сред лъскавата ѝ черна грива се виждаха побелелите корени.
— Аз те събудих, нали? Извинявай, обаче ти си виновен. На сушилото беше струпана цяла камара тенджери и тигани и аз неволно ги блъснах с лакът. Майка ти не те ли е учила да използваш съдомиялната?
Отговорът беше отрицателен, понеже ние така и не си купихме такава помощничка на домакинята. Мама ме беше научила да оставям съдовете на сушилото, стига да не са прекалено много. Така или иначе тази тема не ме вълнуваше — за друго исках да поговорим.
— Какво търсиш тук? — попитах.
— Дойдох за яйца.
— Не се прави, че не ме разбираш.
Джени извърна поглед.
— Обещах да не ти казвам — промърмори. — Всъщност подписах договор — добави и тъжно се засмя. — Надали ще е валиден в съда, но все пак възнамерявам да го спазя. И аз като теб съм задължена някому. Пък и скоро ще научиш всичко.
— Никакви такива! Искам още сега да разбера какво се случва.
— Не бива да оставам повече тук, Джейми. Той ще се разгневи, ако ни види да разговаряме. Отскочих само за няколко яйца. До гуша ми дойде да се тъпча с мюсли, макар и от различни марки.
— Хм. Можеше да отидеш до Ярмут и да си купиш храна… освен ако акумулаторът на колата ти не е паднал.
— Нямам право да напускам курорта, докато тази история не приключи. Същото се отнася и за теб. Не ме разпитвай повече. Дала съм дума и ще я удържа.
— Заради Астрид.
— Ами… той ми плаща щедро да си изпълнявам задълженията като медицинска сестра, така че старините ми са осигурени, но да, главната причина е Астрид.
— Кой ще се грижи за нея, докато си тук? Дано не си я зарязала на произвола! Не знам какво ти е казал Чарли, но понякога лечението му предизвиква странични ефекти, които са…
— Бъди спокоен, за нея се грижат добре. Имаме… верни приятели.
Този път усмивката ѝ беше по-естествена, по-непринудена, и поне една загадка ми се изясни.
— С нея сте любовници, нали?
— Партньорки. Малко след като щатът Мейн легализира гей браковете, с нея насрочихме дата за венчавка. Обаче тя се разболя. Нищо повече няма да ти кажа. Тръгвам. Не бива да отсъствам дълго. Оставих ти доста яйца, не бой се.
— Защо не бива да отсъстваш дълго?
Тя поклати глава, извърна очи и повтори:
— Тръгвам.
— Беше ли тук, когато разговаряхме по телефона?
— Не… обаче знаех, че ще бъда.
Загледах се подир количката за голф, която тромаво се спускаше по хълма и оставяше дири по тревата, обсипана с диаманти от роса. Нямаше да се задържат дълго — въпреки че още беше рано, пот беше избила по челото и под мишниците ми. След малко количката се изгуби сред дърветата. Знаех, че някъде там има пътека, водеща към хижа. Същата хижа, в която в друг живот с Астрид Содърбърг бяхме лежали голи един до друг.
Малко след десет четях „Аферата в Стайлс“ (една от любимите книги на покойната ми сестра), когато от първия етаж зазвъняха камбанки — Джейкъбс ме викаше. Качих се по стълбището и влязох в апартамент „Купър“, надявайки се Чарли да не е паднал и да лежи на пода със счупена бедрена кост. Тревогата ми се оказа напразна. Той вече се беше облякъл и стоеше до прозореца, подпирайки се на бастуна си. Обърна се и забелязах, че очите му сияят.
— Мисля, че настъпи най-важният ден — каза ми. — Бъди готов.
Само че предсказанието му не се сбъдна. Не ми отвори, когато му занесох вечерята — супа от ечемик и сандвич, — телевизорът не работеше. Почуках още веднъж, тогава също като капризно дете Джейкъбс ми кресна да се махам.
— Трябва да се храниш, Чарли.
— Трябват ми тишина и спокойствие. Остави ме на мира!
Върнах се към десет с намерението да проверя дали телевизорът е включен. Тогава щях да попитам Джейкъбс дали да му донеса поне една препечена филийка. Телевизорът не работеше, обаче Чарли беше буден и викаше като всички глухи хора, когато разговарят по телефона: