— Не бива да си отиде, преди да съм готов! Ти ще я задържиш! Затова ти плащам, върши си работата!
В първия момент си помислих, че работата на човека от другата страна на линията е да попречи на Джени да си тръгне. Сигурно ѝ е писнало и е решила да си замине — най-вероятно да се върне у дома при Астрид. После ми хрумна, че може би Джейкъбс разговаря с нея. Какво означаваше това? Единственото, което ми дойде наум, беше смисълът, който възрастните хора като Чарли влагат в глагола „отивам си“.
Отдалечих се от апартамента му, без да почукам.
Онова, което очакваше той… което всички очаквахме, се случи на следващия ден.
Позвъни ми в един часа, малко след като му занесох обяда. През отворената врата на апартамента чух как поредният клоун-метеоролог описва колко е затоплена водата в Мексиканския залив и какво означава това за наближаващия сезон на ураганите. Някакво бръмчене заглуши гласа му. Влязох в стаята и видях в долната част на екрана движеща се червена лента с надпис. Изчезна много бързо, но и без да прочета текста, знаех, че е предупреждение за рязко влошаване на времето.
Рязката промяна на времето след продължителни горещини означаваше избухване на гръмотевични бури, те пък означаваха падане на мълнии, а за мен светкавиците означаваха само едно — Върха в небето. Готов бях да се обзаложа, че и за Джейкъбс символизират същото.
Той отново се беше облякъл.
— Днес няма да има фалшива тревога, Джейми. Сега буреносните облаци са над северните райони на щата Ню Йорк, обаче се придвижват на изток и продължават да се сгъстяват.
Бръмченето отново се чу и този път прочетох текста на екрана:
„Не думай, тъпако!“ — помислих си.
— Буреносните облаци не се разсейват и не променят посоката на движението си — невъзмутимо отбеляза Чарли: така спокойно говорят безумците или хората, уверени в твърдението си. — Невъзможно е. Тя няма да издържи дълго, а пък аз съм прекалено стар и болен, за да започна отново с другиго. Докарай една количка за голф при товарната рампа и бъди готов да потеглиш веднага щом ти кажа.
— Към Върха в небето, нали?
Лицето му отново се изкриви в странното подобие на усмивка:
— Тръгвай и не ми пречи. Следя изкъсо тези бури. В момента в района на Олбани за час падат повече от сто мълнии. Какво великолепие!
Не бих използвал тъкмо тази дума. Забравил бях колко волта произвежда един разряд, както ме беше осведомил навремето, обаче знаех, че са много.
Милиони.
Чарли ми позвъни отново малко след пет следобед. Отзовах се на повикването — надявах се да го заваря обезсърчен и ядосан, същевременно изгарях от любопитство. По всичко личеше, че то скоро ще бъде удовлетворено, защото небето на запад бързо притъмняваше и се чуваше боботенето на гръмотевици — все още бяха далеч, но наближаваха. Като армия в небето.
Джейкъбс все така се накланяше надясно, когато се движеше, обаче толкова се вълнуваше, че ми се стори подмладен. Кутийката от махагон стоеше на масичката. Телевизорът не работеше, но той беше включил лаптопа си.
— Погледни, Джейми! Красота!
На екрана се виждаше картата на Националната служба по метеорология и океанография, показваща стесняващ се оранжево-червен конус, преминаващ над окръг Касъл. Според специалистите бурята щеше да ни връхлети между седем и осем вечерта. Погледнах си часовника — беше пет и четвърт.
— Красиво е, нали? Нали?
— Щом казваш…
— Седни, но първо ми дай чаша вода, ако обичаш. Искаше обяснения, сега ще ги чуеш — мисля, че имаме достатъчно време. Въпреки че скоро ще потеглим на път. Ще вдигнем гълъбите, както се изразяват общите работници по панаирите — добави и се изкиска.
Извадих от хладилника бутилка и налях вода в кристална чаша (гостите в апартамент „Купър“ се радваха на невиждан лукс). Джейкъбс отпи и доволно премлясна — гледка, без която спокойно можех да мина. Избоботи гръмотевица. Той се извърна по посока на звука и се усмихна като човек, очакващ среща с вярна приятелка, после отново насочи вниманието си към мен: