— Започвам. Слушай внимателно. Както ти е известно, натрупах доста пари, докато играех ролята на пастор Дани. Само че не ги пръснах за пътувания с частен самолет, за къщички за кучета с електрическо отопление и за позлатени кранове в банята. Инвестирах спечеленото в две неща. Първо, в спокойствие и в право на личен живот — до гуша ми бяха дошли езичниците, които с цяло гърло славят Христа; тези гледки ще ми държат влага до края на живота. Второ, в дузина частни детективски фирми (най-добрите, разбира се), намиращи се в най-големите градове на Америка. Възложих им да открият местонахождението на хора със сравнително редки заболявания. Общо осем на брой.
— Болни хора ли? Защо ми каза, че си издирвал излекуваните от теб?
— Не те излъгах. Моите хора откриха и такива, нещо като представителна извадка (не само ти се интересуваше от страничните ефекти), но основната им задача беше друга. През последните десет години издириха неколкостотин страдалци и редовно ме информираха за състоянието им. Данните се съхраняваха в картотека, за която отговаряше Ал Стамплър; след напускането му аз се занимавам с досиетата. Мнозина нещастници вече не са между живите, замениха ги други. Нали знаеш, че хората се раждат за болести и за скърби?
Не продумах, вместо мен отговори гръмотевица. Небето на запад вече беше добило зловещ черен цвят.
— Докато напредвах с изследванията…
— Момент! Тези проучвания бяха ли свързани с книгата „De Vermis Mysteriis“, Чарли?
Той се сепна, после се поусмихна:
— Браво на теб! Да, проучванията ми не само бяха свързани с въпросната книга, а се основаваха на нея. Известно ли ти е, че Прин полудял? До края на дните си живял в замък в Германия, изучавал висшата окултна математика и се хранел с бръмбари. Пуснал си дълги нокти, една нощ разкъсал с тях гърлото си и умрял на трийсет и седем, пишейки с кръвта си уравнения по пода на стаята.
— Сериозно?
Джейкъбс повдигна рамо, устните му отново се разтегнаха в крива усмивка:
— Кой знае? Доста поучителна история, ако е вярна, само че авторите на тези жития правели всичко възможно никой да не тръгне по стъпките на тези пророци. Повечето били вярващи хора, агенти на Небесната застрахователна компания. Но май се отплеснах. Друг път ще поговорим за Прин.
„Съмнявам се“ — казах си.
— Изследователската ми работа напредна, тогава моите детективи започнаха да пресяват болните. Стотиците страдалци бяха сведени до няколко дузини. В началото на годината останаха само десет души. През юни вече бяха само трима. — Той се приведе към мен. — Търсех онзи, когото мислено наричах пациент Омега.
— Последният, когото ще излекуваш.
Забележката ми сякаш го развесели:
— Хм, може да се каже и така. Защо пък не? И ето че стигнахме до тъжната история на Мери Фей. Имаме време колкото да ти я разкажа, после ще отидем в работилницата. — Засмя се дрезгаво и хрипливият му глас ми напомни за Астрид, преди да я излекува. — Май е правилно да я наричам „работилница Омега“. Тази обаче е и отлично оборудвана болнична стая.
— Където се разпорежда медицинската сестра Джени.
— О, тя е истинска находка, Джейми! Руди Кели нямаше да се справи… или щеше да побегне, квичейки като кученце с оса в ухото…
— Разказвай — подканих го. — Искам да знам в какво се забърквам.
Той се облегна назад:
— През седемдесетте някой си Франклин Фей се оженил за някоя си Джанис Шели. Двамата завършили магистратура в Катедрата по английски език към Колумбийския университет и започнали да преподават в едно и също учебно заведение. Франклин бил поет с няколко публикувани стихосбирки — чел съм ги и смятам, че са доста добри. С течение на времето е щял да се нареди сред най-великите майстори на мерената реч. Съпругата му написала дисертация върху Джеймс Джойс и преподавала английска и ирландска литература. През 1980 им се родила дъщеря.
— Мери.
— Точно така. През 1983 в рамките на двугодишна програма за обмен на кадри им предложили да преподават в Американския колеж в Дъблин. Следиш ли мисълта ми?
— Да.
— През лятото на 85-та, докато ти си свирил по участия, а пък аз баламосвах селяндурите с моите „портрети с мълнии“, семейство Фей решили да обиколят Ирландия, преди да се върнат в Щатите. Взели под наем кемпер (наричан „каравана“ от нашите британски и ирландски братовчеди) и потеглили на път. Веднъж спрели да обядват в крайпътен ресторант в графство Офали; няколко минути по-късно се сблъскали челно с фермерски камион. Господин и госпожа Фей загинали на място. Дъщеричката им, която седяла отзад на специално детско столче, била тежко ранена, но останала жива.