Чарли промърмори:
— Помниш ли как преди много години ти разказах, че железният стълб на Върха в небето привлича мълниите?
— Да.
— Идвал ли си някога тук, за да видиш това чудо с очите си?
— Не — излъгах без капчица колебание. Случилото се през 1974 засягаше само двама ни с Астрид. Може би щях да разкажа на Бри, ако ме беше попитала за първата жена, с която съм спал, но не и на Чарли Джейкъбс. За нищо на света!
— В „De Vermis Mysteriis“ Прин разказва за „грамадния механизъм, задвижващ вселената“ и за реката от енергия, която го захранва. Нарича я…
— Potestas magnum universum — казах.
Джейкъбс ме изгледа и бухлатите му вежди политнаха към мястото, където навремето е била линията на косата му:
— Виж ти! Май съм те подценил. Никак не си глупав!
Нов порив на вятъра разлюля отдавна некосената трева и по нея пробягаха вълнички. Въздухът още беше топъл. Знаех, че чак когато се разхлади, ще завали дъжд.
— Тази potestas magnum universum всъщност е мълния, нали? — попитах.
— Грешиш, Джейми — меко каза той. — Въпреки високото напрежение мълнията е само струйка енергия, една от многото, захранващи онова, което наричам тайно електричество. От своя страна, то, макар и грандиозно, е само приток, вливащ се в могъща сила, недостъпна за човешкия разум. Това е potestas magnum universum, за която пише Прин и която се надявам днес да впримча. Мълниите и това — той вдигна кутията, която стискаше в костеливите си пръсти, — са само средства за постигане на целта.
Навлязохме в гората и продължихме по пътеката, по която беше минала Джени след набега си в кухнята. Клоните се полюшваха над нас, листата, които скоро щяха да бъдат обрулени от вятъра и от градушката, водеха оживен разговор. Рязко отместих крак от педала и като всички задвижвани с акумулатор превозни средства количката веднага спря.
— Ако наистина си решил да се добереш до тайните на вселената, Чарли — промърморих, — предпочитам да пасувам. Изцеленията са достатъчно стряскащи. Доколкото разбирам, говориш за… не знам как да се изразя… за нещо като врата.
„Малка врата — помислих си. — Вратичка, обвита с мъртъв бръшлян.“
— Успокой се — промърмори той. — Да, има врата — Прин пише за нея, мисля, че и Астрид я описа, — но аз не искам да я отворя, а само да надникна през ключалката.
— Защо, за Бога?
Чарли ме изгледа с неописуемо презрение:
— Дали все пак не си кръгъл глупак? Как се нарича вратата, която е затворена за цялото човечество?
— Защо не ми кажеш?
Той въздъхна, сякаш се беше уверил, че съм безнадежден случай.
— Тръгвай, Джейми.
— Ами ако откажа?
— Ще вървя пеш, а когато краката престанат да ми се подчиняват, ще пълзя.
Разбира се, блъфираше. Не можеше да продължи без мен. Само че тогава не го знаех, затова отново потеглих.
Хижата, в която се бях любил с Астрид, вече я нямаше. На мястото на някогашната порутена къщурка с продънен покрив и със стени, нашарени с графити, беше построена кокетна бяла къщичка със зелени врати и прозорци. Пред нея се простираше квадратна морава, имаше и няколко лехи с красиви цветя, които до вечерта щяха да са унищожени от бурята. На изток от къщичката асфалтираното шосе се превръщаше в черен път, по който преди безброй години с Астрид отивахме до Върха в небето и който свършваше до стръмната гранитна скала с железния стълб, устремен към черното небе.
Джени (с блуза на цветя и с белия панталон от сестринската униформа) стоеше на площадката пред входната врата, беше скръстила ръце на гърдите си и с длани обхващаше лактите си, сякаш ѝ беше студено. На шията ѝ висеше стетоскоп. Спрях пред къщичката, слязох и заобиколих количката, за да помогна на Джейкъбс да слезе. Джени се приближи до нас.
— Слава богу, че дойдохте! — изкрещя, опитвайки се да надвика вихъра, който превиваше клоните на боровете и на елите. — Помислих си, че сте се отказали! — Проблесна мълния, последвана от гръм, и Джени потрепери.
— Влез вътре! — извиках ѝ. — Веднага! — Вятърът беше станал леденостуден и потната ми кожа като термометър отбеляза промяната в температурата. Бурята щеше да ни връхлети след броени минути.
Хванахме от двете страни Джейкъбс и го затътрихме нагоре по стъпалата. Вятърът ту развяваше жалките останки от косата му, ту ги сплъстяваше върху главата му. Той държеше бастуна и притискаше до гърдите си махагоновата кутия. Чух силно шумолене, погледнах към Върха в небето и видях как по полегатата скала се търкалят отломки от гранита, отчупили се при други бури, и падат във водата.