Най-сетне се озовахме в антрето; Джени се опита да затвори вратата, но не можа. Побързах да ѝ помогна, обаче и аз едва се справих. След това воят на вятъра постихна. Чувах скърцането на дървения скелет на къщичката, ала тя изглеждаше доста солидна и не вярвах вихърът да я отнесе. А железният стълб щеше да служи като гръмоотвод и да ни предпази от мълниите. Поне така се надявах.
— В кухнята има половин бутилка уиски. — Джейкъбс се задъхваше, но изглеждаше спокоен. — Освен ако не си я довършила, госпожице Ноултън.
Тя поклати глава. Беше бледа като платно, очите ѝ блестяха — не защото се беше просълзила, а от страх. Подскачаше като ужилена при всяка гръмотевица.
— Налей ми мъничко — нареди ми Джейкъбс. — Един пръст, не повече. Налей и на себе си, и на госпожицата. Ще вдигнем тост за успеха на начинанието ни.
— Не искам нито питие, нито тостове — промърмори Джени. — Единственото ми желание е този кошмар да свърши по-бързо. Как можах да се забъркам?
— Иди в кухнята, Джейми! — повтори бившият ми пастор. — Донеси три питиета и побързай. Времето лети.
Бутилката беше на шкафа до умивалника. Извади от шкафа три чаши за сок и налях във всяка по малко уиски. Избягвах да пия, защото се страхувах, че алкохолът ще събуди някогашния ми глад за наркотици, ала тази вечер нямаше да мина без питие. Върнах се в дневната, обаче Джени я нямаше. Мълния озари в синьо прозорците, лампите примигнаха за миг, но не угаснаха.
— Отиде при нашата пациентка — обясни Джейкъбс. — Ще изпия и нейната дажба. Освен ако ти не я искаш.
— Знам защо ме изпрати в кухнята, Чарли! — сопнах се. — За да поговориш насаме с нея.
— Глупости! — Той се усмихна… половинчато. Засегнатата от инсулта половина от лицето му остана сериозна и напрегната, сякаш казваше: „Знаеш, че лъжа, но вече няма връщане назад. Нали така?“
Подадох му чашата, а онази, която беше за Джени, оставих на масичката до канапето, върху която артистично бяха подредени списания, оформящи ветрило. Хрумна ми, че може би за пръв път бях обладал Астрид на същото място, на което сега стоеше масичката. „Чакай, миличък, не мърдай — каза ми тогава, след малко добави: — Прекрасно е!“
Джейкъбс вдигна чашата:
— Да пием за…
Глътнах на един дъх уискито, преди Чарли да довърши тоста.
Той укоризнено ме изгледа и изпи чашата почти до дъно — само една капка се стече от парализираната страна на устата му.
— Отвращавам те, нали? Много съжалявам. Дори не подозираш колко много.
— Не изпитвам отвращение, а страх. Страхувам се от всеки, който заиграва с непонятни за него сили.
Той взе напитката, предназначена за Джени. Вдигна я да отпие и стъклото увеличи като лупа парализираната половина от лицето му.
— Мога да поспоря, но вече е безсмислено. Бурята скоро ще ни връхлети, а когато небето отново се проясни, взаимоотношенията ни ще са приключили. Но бъди мъж и признай, че те изгаря любопитство. До голяма степен тъкмо то те подтикна да дойдеш тук. Искаш да знаеш. Също като мен. И като Прин навремето. Против волята си тук е само горката Джени. Тя плаща дан на любовта си. Присъствието ѝ е продиктувано от благородство — нещо, с което ние с теб не можем да се похвалим.
Вратата зад него се отвори. Лъхна ме миризмата на болнична стая — на урина, лосион за тяло, дезинфектант. Джени затвори вратата и изтръгна чашата от ръката на Джейкъбс. Изгълта уискито, направи гримаса и сухожилията на шията ѝ се изпънаха.
Чарли се приведе над бастуна и се втренчи в нея:
— Нима…
— Да. — Избумтя гръмотевица, Джени изпищя и изпусна празната си чаша, която се изтъркаля по килима.
— Върни се при нея. След малко ще дойдем и ние с Джейми.
Тя се върна в болничната стая, без да продума. Джейкъбс се обърна към мен:
— Слушай внимателно. Като влезем, вляво ще видиш бюро. В най-горното чекмедже е револверът, който ми намери Сам. Надали ще се наложи да го използваш, но ако възникне необходимост… не се колебай нито за миг.
— Да му се не види, какво очакваш да…
— Помниш, че говорихме за една малка врата. Вратичка, която води към смъртта. Рано или късно всеки от нас се смалява, докато накрая остават само разумът и духът му — така смалени минаваме през отворената вратичка, а телата ни остават като захвърлени ръкавици. Понякога смъртта е естествена и проявява милосърдие, слагащо край на страданията ни. Твърде често обаче е като убиец — жесток, безчувствен, без капчица състрадание. Убиец, който покоси жена ми и момченцето ми при нелепа катастрофа. Който отне и живота на сестра ти. Те са само трима от милиони други. През целия си живот се опълчвах срещу всички, опитващи се да оправдаят безсмислието на преждевременната смърт с абсурдни обяснения за вярата в Бог и с детски приказки за рая. Нелепи аргументи, които не ме утешаваха, не са утешавали и теб, предполагам. И все пак… там има нещо.