„Да — помислих си в мига, в който стъклата на прозорците задрънчаха от поредната силна гръмотевица. — Зад вратата има нещо и нещо ще се случи. Ще е много страшно. Освен ако не го предотвратя.“
— По време на експериментите си се натъквах на намеци за „нещото“. Виждах смътните му очертания във всяко изцеление с помощта на тайното електричество. Дори страничните ефекти, които си забелязал, донякъде ме убедиха в съществуването му. Те са откъслечни фрагменти от неизвестното, съществуващо отвъд пределите на живота ни. Няма човек, който понякога да не се е питал какво има зад стената на смъртта. Днес, Джейми, ще го видим с очите си. Искам да разбера какво се е случило с жена ми и със сина ми. Искам да разбера какво ни е подготвила вселената след края на земния ни път. И ще го науча!
— Не ни е дадено да го видим! — изхриптях; толкова бях потресен, че гласът ми изневеряваше, но въпреки воя на вятъра Джейкъбс ме чу.
— Нима не мислиш за Клеър всеки ден? Нима не се питаш дали още съществува някъде? — Той кимна, сякаш бях отговорил утвърдително. — Разбира се, не отричай. Скоро ще научим отговорите. Ще ги научим от Мери Фей.
— Какви ги говориш? — Устните ми бяха изтръпнали, но не от алкохола. — Как ще ти каже какво има отвъд, ако я излекуваш?
Джейкъбс ме изгледа така, сякаш се питаше как е възможно да съществува толкова глупав човек.
— Няма да я излекувам. Осемте заболявания, които споменах, бяха избрани тъкмо защото тайното електричество не може да ги изцели.
Шумът на вятъра прерасна във вой, първите капки дъжд затрополиха по западната стена на къщичката толкова силно, все едно някой я замеряше с шепи камъчета.
— Госпожица Ноултън е изключила апарата за командно дишане, докато с теб пътувахме насам. Мери Фей е починала преди петнайсет минути. Кръвта ѝ изстива. Компютърът в главата ѝ, повреден от болестта, но все още превъзходен, вече не работи.
— Намислил си… наистина ли си намислил… — Не можах да довърша изречението. Бях потресен.
— Да. Посветих дълги години на проучванията и на опитите, за да стигна дотук, обаче ще направя онова, което не посмя да изречеш. Мълниите ще са пътят ми към тайното електричество, а то ще е моят проводник към potestas magnum universum и аз ще върна Мери Фей към живота… най-малкото към някакво подобие на живот. Ще науча какво има отвъд вратата към Царството на смъртта. Ще ми го разкаже човек, който е бил там.
— Ти си луд! — Тръгнах към вратата. — Отказвам да участвам в това безумие.
— Не мога да ти попреча, щом си решил да си тръгнеш — спокойно отбеляза Джейкъбс, — въпреки че е безразсъдно да си на открито в такава буря. Ще размислиш ли, ако ти кажа, че ще продължа и без теб, излагайки на риск не само живота на госпожица Ноултън, но и моя? Каква печална ирония на съдбата ще бъде, ако тя загине малко след спасяването на Астрид, нали?
Обърнах се, без да пусна валчестата дръжка на вратата, разтърсвана от поривите на вятъра. Дъждът валеше като из ведро, поредната мълния за миг очерта на килима яркосин правоъгълник.
— А ти ще разбереш какво се е случило с Клеър.
— Гласът му беше тих, убедителен — гласът на пастор Дани, омайващ публиката на панаирджийските представления. Гласът на дявол изкусител. — Вероятно ще си поговориш с нея… ще чуеш как ти казва, че те обича. Няма ли да е прекрасно? Разбира се, при условие, че тя още е разумно същество. Не искаш ли да разбереш истината?
Отново проблесна светкавица и от процепа в закопчалката на махагоновата кутия се промъкна зеленикавопурпурна светлинка — мярна се за миг и угасна.
— Ще ти кажа още нещо, за да успокоя съвестта ти — Мери Фей даде писменото си съгласие за този експеримент. Документацията е изрядна, разполагам и с подписано от госпожица Фей разрешение по свое усмотрение да прекратя извънредните мерки за поддържане на живота ѝ. В замяна на възможността да използвам за кратко и с необходимото уважение тленните ѝ останки, ще преведа щедра сума в попечителския фонд на сина ѝ — парите ще му стигнат да живее охолно дълги години. Няма да има жертви, Джейми.