— Косата… повдигни косата ѝ. — Той се обърна към жената, трепереща в ъгъла, и гневно ѝ кресна: — Да му се не види, казах ти да я острижеш!
Джени не отговори.
Повдигнах косата на Мери Фей. Беше мека и тежка като коприна и аз разбрах защо Джени не я е отрязала — сърце не ѝ е давало.
Джейкъбс сложи тънкия метален обръч на челото на Мери така, че да прилепне до слепоочията ѝ, изправи се и промърмори:
— Дотук добре.
Внимателно отпуснах на възглавницата главата на мъртвата, вгледах се в тъмните мигли, докосващи страните ѝ, и ми хрумна нещо успокояващо: експериментът ще се провали. Едно е да лекуваш болни хора, съвсем друго — да възкресиш жена, която е починала преди петнайсет минути… не, преди половин час. Беше невъзможно! Дори ако под въздействието на високото напрежение главата ѝ помръднеше или пръстите ѝ потрепереха, това нямаше да означава нищо повече от потръпването на жабешко краче при опитите с галваничен ток. Какво се надяваше да постигне лудият пастор? Дори ако мозъкът на Мери не беше разяден от болестта, вече се разлагаше. Мозъчната смърт е необратима — дори аз знаех този факт.
Отдръпнах се от леглото и попитах:
— А сега какво, Чарли?
— Ще чакаме. Няма да е дълго.
След трийсетина секунди лампата на нощното шкафче отново угасна, но повече не се включи; сега вятърът бучеше толкова силно, че заглушаваше бученето на генератора. След като сложи металната лента на челото на Мери Фей, Джейкъбс сякаш загуби интерес към нея. Приближи се до прозореца, сложи ръце зад гърба си и се загледа навън, както капитан, застанал на мостика, се взира в хоризонта. Плътната завеса на дъжда закриваше железния стълб, но щяхме да го видим, когато го удареше мълния. Ако го удареше. Още не се беше случило. „Може би все пак има Бог — помислих си — и днес не е на страната на Чарлс Джейкъбс.“
— Къде е пултът за управление? — попитах. — Къде е проводникът към стълба?
За пореден път той ме изгледа така, както хората гледат малоумните:
— Невъзможно е да управляваш енергията, предизвикваща мълниите. Напрежението е толкова високо, че ще овъгли дори пулт от титаний. А проводникът… си ти, Джейми. Не се ли досети защо си тук? Нима си въобразяваше, че съм те повикал, за да ми готвиш?
Идваше ми да се плесна по челото — как не се бях сетил досега? През цялото време тайното електричество е било в мен, като и в другите изцелени от пастор Дани. Понякога то спеше като болестта, притаявала се толкова дълго време в мозъка на Мери Фей. Друг път се събуждаше и принуждаваше хората да ядат пръст, да изсипват сол в очите си или да се обесят на панталона си. Вратичката се отключваше с два ключа. Мери Фей беше единият.
Другият бях аз.
— Чарли, прекрати това безумие!
— Да го прекратя ли? Май безумецът си ти!
„Не, ти си — казах си. — Аз вече разсъждавам трезво. Дано само не е твърде късно.“
— Чарли, чуй ме. Отвъд дебне нещо. Астрид го нарече Майката. Надали ще пожелаете да я видите. Аз не искам.
Наведох се да махна от челото на Мери металната лента. Джейкъбс ме сграбчи и ме дръпна назад. Би трябвало с лекота да се изтръгна от измършавелите му ръце, но не можах… поне в първия момент. Лудостта му беше вдъхнала нечовешка сила.
Заборичкахме се в полумрака, изпълнен с призрачни сенки. Внезапно вятърът стихна. Дъждът отслабна. През прозореца отново се виждаха железният прът и дъждовните рекички в бръчките на изпъкналото гранитно чело, наречено Върха в небето.
„Слава Богу — помислих си. — Бурята преминава.“
Престанах да се дърпам тъкмо когато бях на косъм да се изтръгна от хватката на Чарли и така пропуснах възможността да предотвратя ужасното деяние. Оказа се, че бурята само си е поемала дъх, преди да предприеме решителното нападение. Вятърът отново задуха (вече беше ураганен) и секунда преди проблясъка на поредната мълния се почувствах като през онзи далечен ден, когато бях тук с Астрид — косата ми настръхна, въздухът се сгъсти и сякаш се превърна в наелектризирано моторно масло. Този път обаче нямаше пукот, а ТРЯСЪК, все едно някой стреля с малокалибрена пушка. Джени ужасено изпищя.
Назъбена огнена стрела изскочи от облаците, удари железния стълб и го оцвети в синьо. В главата ми зазвуча страховит хор от нечовешки вопли и аз разбрах, че чувам гласовете на изцелените от Чарлс Джейкъбс и на онези, на които беше правил „портрети с мълнии“. Пищяха не само пострадалите от страничните ефекти на лечението, а всички… и бяха хиляди. Ако воплите бяха продължили още десетина секунди, щях да полудея, но те стихнаха в мига, в който електрическият огън около стълба изчезна и металът се обагри във вишневочервено.