Гръм разтресе небето, дъждът се усили, западаха едри парчета град.
— Господи! — изкрещя Джени. — Господи, погледнете!
Металният обръч около главата на Мери Фей пулсираше с ярка зелена светлина. Виждах я не само с очите си. Тя сияеше и в дълбините на мозъка ми, защото бях контактът. Бях проводникът. Тъкмо когато светлината започна да избледнява, още една мълния удари железния стълб. Хилядите гласове отново застенаха. Обръчът вече не беше зелен, а искрящо бял, и светлината беше толкова ярка, че щеше да ме ослепи. Стиснах клепачи и с длани затулих ушите си. В мрака пред мен остана послеобразът на диадемата, вече обагрена в небесносиньо.
Писъците в главата ми стихнаха. Отворих очи и видях, че сиянието около металния обръч постепенно избледнява. Джейкъбс като омагьосан се взираше в трупа на Мери Фей. От изкривената му от инсулта уста се стичаше слюнка.
Градушката удари като за последно и спря. Дъждът вече не се лееше като из ведро. Мълния удари дърветата отвъд Върха в небето, но бурята се отдалечаваше на изток.
Джейни избяга от стаята. Чух как се блъсна в нещо, докато прекосяваше дневната, чух и трясъка на външната врата, която при отварянето се блъсна в стената. Госпожица Ноултън си беше отишла.
Джейкъбс дори не забеляза, че я няма. Наведе се над мъртвата, чиито очи бяха затворени и тъмните мигли докосваха страните ѝ. Сега диадемата беше само парче метал — сиянието беше изчезнало. Не знаех дали челото на Мери е изгорено, защото ако имаше рана, тя беше под обръча. Всъщност надали се беше случило, иначе щях да усетя миризмата на изгоряла плът.
— Събуди се! — заповяда Джейкъбс. Мери не отвори очи и той изкрещя: — Събуди се! — Разтърси я за рамото — отначало леко, после силно. — Събуди се! Събуди се, мамка ти, събуди се! — Докато я разтърсваше, главата ѝ клюмаше ту наляво, ту надясно, като че ли в знак на отрицание. — СЪБУДИ СЕ, ГАДИНО, СЪБУДИ СЕ!
Ако продължаваше така, щеше да събори мъртвата на пода; не биваше, не можех да допусна поредната гавра с мъртвата. Хванах го за рамото и го дръпнах. Политнахме назад, сякаш бяхме непохватни танцьори, и се ударихме в бюрото.
Той се обърна към мен, лицето му беше изкривено от гняв и безсилие:
— Пусни ме! Пусни ме! Спасил ти жалкия животец и настоявам да…
После се случи нещо.
От леглото се чу мърморене. Отслабих хватката си. Мъртвата лежеше в същата поза, само ръцете ѝ се бяха разперили, докато Чарли я разтърсваше.
„Вятърът е“ — помислих си. Ако разполагах с време, сигурно щях да си внуша, че съм чул само шума на вятъра, но преди да се замисля, звукът се повтори: жената на леглото тихичко мърмореше.
— Съживява се — промърмори Чарли. Очите му бяха изскочили от орбитите като на жаба, стисната в юмрука на жестоко дете. — Връща се при нас. Жива е.
— Не е! — възкликнах.
Дори да ме чу, той не ми обърна внимание. Интересуваше го само мъртвата, чието бледо лице сякаш плаваше сред сенките, превзели стаята. Пристъпи към нея като капитан Ахав на палубата на кораба „Пекуд“, влачейки болния си крак. Прокарваше език по устните си и се задъхваше.
— Мери! — извика. — Мери Фей!
Отново мърморене — тихо и приглушено. Очите на мъртвата останаха затворени, но аз изтръпнах от ужас, като видях как се движат под клепачите ѝ сякаш тя сънуваше.
— Чуваш ли ме? — попита Джейкъбс с почти похотливо нетърпение. — Дай знак, ако ме чуваш.
Мърморенето продължи. Чарли сложи длан на лявата гърда на жената и ме погледна. Не можах да повярвам на очите си — той се усмихваше. В полумрака ми се стори, че гледам ухилен череп.
— Сърцето ѝ не бие — каза ми. — Обаче е жива. Жива е!
„Грешиш — помислих си. — Тя чака. Но чакането е към края си.“
Джейкъбс отново се обърна към леглото и се наведе така, че наполовина парализираното му лице почти се допираше до лицето на мъртвата — Ромео с неговата Жулиета.
— Мери! Мери Фей! Върни се при нас и ни разкажи какво видя!
Трудно ми е да мисля за всичко, което се случи после, камо ли да го опиша, обаче съм длъжен да го сторя — най-малкото като предупреждение към всеки, наумил си подобен сатанински експеримент; надявам се, че разказът ми ще го накара да се откаже.