Тя отвори очи.
Мери Фей отвори очи, но те вече не бяха очи на човешко същество. Мълнията беше разбила ключалката на врата, която никой не бива да отваря, и Майката мина през нея.
Отначало очите бяха сини. Светлосини. И празни. Взираха се в тавана през лицето на Джейкъбс, изкривено от нетърпение, взираха се през тавана и през небето, покрито с облаци над него. После се обърнаха към Чарли. Забелязаха го и в тях се появи някакво разбиране… някакво осъзнаване. Тя отново промърмори, макар че нито веднъж не си беше поела въздух. И как да си поеме, като беше мъртва? Живи бяха само нечовешките втренчени очи.
— Къде беше, Мери Фей? — Гласът на Чарли трепереше. Слюнката продължаваше да капе от изкривената му уста и оставяше мокри петна по чаршафа. — Къде беше и какво видя? Какво ни чака след смъртта? Какво има отвъд? Кажи ми!
Главата ѝ запулсира, сякаш мъртвият мозък се беше уголемил и разпъваше черепа. Очите ѝ започнаха да потъмняват — добиха цвета на лавандула, станаха виолетови, след това — индиговосини. Тя се усмихна, после устните ѝ се разтегнаха в грозна гримаса, оголваща зъбите ѝ. Ръката ѝ като паяк пропълзя по завивката и сграбчи китката на Джейкъбс. Той се стресна, като усети студените ѝ пръсти, и опитвайки се да запази равновесие, замахна със свободната си ръка. Хванах я и така ние тримата — двама живи и една мъртва — се съединихме. Главата на Мери пулсираше. Уголемяваше се. Разплуваше се. Тя вече не беше красива; дори вече не беше човешко същество.
Стаята не изчезна, обаче разбрах, че е илюзия. Илюзия бяха къщичката, гранитната скала с железния стълб, курортът. Светът на живите беше илюзия. Онова, което смятах за действителност, беше параван, тънък като износен найлонов чорап.
Истинският свят беше зад него.
Базалтови колони се извисяваха към черно небе, надупчено с виещи звезди. Навярно колоните бяха останки от някогашен грамаден град сред пустиня. Пустиня, която не беше пуста. През нея се точеше широка и наглед безкрайна колона от голи човешки създания, които вървяха с наведени глави и често залитаха. Кошмарната процесия се простираше докъдето поглед стига. Съпровождаха я същества, подобни на мравки, повечето бяха черни, някои — тъмночервени като венозна кръв. Щом някой човек паднеше, мравкоподобните се нахвърляха върху него, хапеха го и го блъскаха, докато нещастникът (или нещастницата) се изправеше. Видях младежи и възрастни жени. Видях момичета и момчета в юношеска възраст с бебета на ръце. Видях деца, които се опитваха взаимно да си помагат. Лицата на всички в процесията изразяваха неописуем ужас.
Вървяха под виещите звезди, падаха, мравкоподобните ги хапеха и ги принуждаваха да се изправят — по ръцете, краката и гърдите им зееха безкръвни рани. Безкръвни, защото всички бяха мъртви. Глупавият мираж на земния живот беше изчезнал и вместо рая, обещан им от проповедниците от всички вероизповедания, след смъртта ги чакаха останките от мъртъв град под небе, представляващо параван. Звездите всъщност не бяха звезди, а дупки, и воят, разнасящ се от тях, идваше от действителната potestas magnum universum. Пространството отвъд небето беше обитавано от същности — живи, всемогъщи, безумни.
Чарли беше казал, че страничните ефекти са останки от неведома същност отвъд пределите на човешкия живот; тази същност беше наблизо в това стерилно място — призматичен свят на налудничава истина, която би отнела разума на всеки, успял да я зърне. Мравкоподобните се подчиняваха на същностите също както маршируващите голи мъртъвци се подчиняваха на мравкоподобните.
Може би това не беше град, а подобие на мравуняк, в който всички мъртви човеци бяха поробвани, преди да бъдат изядени. Дали след това умираха окончателно? Надали. Против волята си си спомних куплета, който Бри беше цитирала в имейла си: „Не е мъртво онова, що лежи във вечността; в небивали еони ще умре дори смъртта.“
Сред маршируващите в кошмарната процесия бяха Патси Джейкъбс и Мори Марката… също и Клеър, която заслужаваше да отиде в рая, а беше попаднала в този стерилен свят под празните звезди, в царството на мъртвите, в което мравкоподобните стражи ту пълзяха, ту вървяха изправени и лицата им имаха ужасяваща прилика с човешките. „Този кошмар е задгробният живот, отреден не само на грешниците, но на всеки от нас“ — помислих си.
Почувствах, че разумът ме напуска. Изпитах облекчение и за малко не позволих на безумието да ме завладее. Хрумна ми мисъл, която тогава ми помогна да съхраня разума си и в която се вкопчвам и сега: „Може би този кошмарен пейзаж е илюзия.“