— Не! — извиках.
Маршируващите мъртъвци ме чуха и се обърнаха към мен. Мравкоподобните също се извърнаха — челюстите им скърцаха, противните им (но интелигентни) очи злобно се взираха в мен. Разнесе се страховит трясък, небето над нас започна да се разтваря. През процепа се промуши грамаден черен крак, обрасъл с бодливи косми и завършващ с нокти, всеки от които беше човешко лице. Нещото, на което принадлежеше кракът, искаше само едно: да заглуши гласа на отрицанието.
Това беше Майката.
— Не! — извиках отново. — Не, не, не, не!
Видението беше породено от връзката ни с възкресената мъртва — разбрах го, въпреки че страхът замъгляваше разума ми. Джейкъбс стискаше дланта ми като с клещи. За щастие ме държеше с болната си лява ръка, иначе нямаше да се освободя навреме. С всички сили задърпах дланта си тъкмо когато чудовищният крак се протегна към мен; още миг и нокътят от лица на пищящи хора щеше да се забие в мен и да ме отнесе в неведомата и ужасна вселена отвъд небето от черна хартия. През прореза в него зърнах безумна светлина и цветове, които не бива да види нито един смъртен. Цветовете бяха живи. Чувствах как пропълзяват върху мен.
След още едно силно дръпване се освободих от хватката на Чарли и политнах назад. Пустинната местност, останките от разрушения град, ноктите на хищна птица — всички те изчезнаха. Отново се намирах в спалнята в къщичката и лежах на пода. Моят Пети персонаж стоеше до леглото. Мери Фей… или чудовищното същество, вселило се в трупа ѝ чрез тайното електричество, държеше ръката му. Главата на Мери представляваше пулсираща медуза, върху която беше изобразено подобие на човешко лице. Очите ѝ бяха потъмнели и безжизнени. Усмивката ѝ, ще кажете, че е невъзможно някой да е усмихнат до уши, но мъртвата, която вече не беше мъртва, наистина се усмихваше така. Долната половина на лицето ѝ представляваше пулсираща черна яма.
Очите на Джейкъбс сякаш щяха да изскочат от орбитите. Лицето му беше станало жълтеникавобяло.
— Патриша? Патси? Къде си? Къде е Мори?
Съществото проговори за пръв и за последен път:
— Отидоха в Нищото, за да служат на Великите. За тях няма смърт, няма светлина, няма отдих.
— Не! — Той се разрида и отново изкрещя: — Не!
Опита се да се освободи. Жената — съществото — не го пускаше.
През зейналата уста на трупа се подаде черен крак, завършващ с извити нокти… Те бяха живи… представляваха човешко лице. Познах го. Беше Мори Марката, който пищеше. Чух зловещо шумолене, когато кракът се промуши между устните на мъртвата (още го чувам в кошмарите си). Ноктите застъргаха по завивката като пръсти без кожа, оставяйки дири, от които се виеха струйки дим. Черните очи на съществото, в което се беше превърнала Мери Фей, изскочиха от орбитите, стекоха се към носа и се превърнаха в едно грамадно око, взиращо се в нас с глуповато любопитство.
Главата на Чарли се отметна, нещо загъргори в гърлото му. Изправи се на пръсти, сякаш така щеше да се освободи от хватката на съществото, опитващо се да проникне при нас от света на мъртвите, намиращ се толкова близо, както научих през онази нощ. После падна на колене, политна напред и челото му се допря до леглото, сякаш той се молеше.
Съществото го пусна и насочи вниманието си към мен. Отметна завивката и се опита да стане; косматият крак на насекомо продължаваше да стърчи от отвратителната му паст. Сега освен Мори видях и Патси. Лицата им се сливаха и се гърчеха.
Изправих се, като опрях гръб на стената и се оттласнах с краката си. Подпухналото, пулсиращо лице на Мери Фей потъмня, сякаш съществото в гърлото ѝ я душеше. Единственото черно око се втренчи в мен и ми се стори, че в него се отразяват колоните на разрушения град и безкрайната процесия от мъртъвци.
Не помня кога съм отворил чекмеджето на бюрото; знам само че изведнъж оръжието се озова в ръката ми. Мисля, че ако беше автоматик със спуснат предпазител, щях да натискам блокирания спусък, докато чудовището не прекосеше стаята и не ме хванеше. Щеше да ме натика в устата си и в онзи друг, кошмарен свят, където ме очакваше ужасно наказание, задето бях дръзнал да произнеса една-единствена дума: „Не!“
Обаче оръжието беше револвер. Стрелях пет пъти, четири куршума попаднаха в съществото, което се опитваше да стане от смъртния одър на Мери Фей. Знам точно колко куршума изстрелях — чувах трясъка от изстрелите, виждах проблясъците в мрака, усещах как оръжието подскача в дланта ми, — но ми се струваше, че това се случва с другиго. Съществото размаха ръце и падна обратно на леглото. Устата на слетите лица зейнаха и закрещяха. Спомням си, че си помислих: „Майката куршуми не я ловят, Джейми! Не можеш да я убиеш.“