И слава Богу!
Свързах се с Ед чрез Кон, който се отказа от китарата заради спорта, а от спорта — заради астрономията… въпреки че още е цар на волейбола и е доста добър тенисист.
Разказах на доктор Брейтуейт всичко, което вече прочетохте. Не премълчах нищо. Разбира се, той не ми хвана вяра за всичко (кой нормален човек би повярвал?), но аз изпитах неописуемо облекчение, сякаш се освободих от тежко бреме.
Все пак някои моменти от историята накараха Брейтуейт да се замисли, защото подлеажт на проверка. Например пастор Дани. Дори сега, ако потърсите информация за него в Гугъл, ще получите близо един милион резултата — направете го, ако не ми вярвате. Спорен е въпросът дали наистина е изцелявал хората, но същото се отнася и за папа Йоан Павел, за когото се твърди, че приживе е излекувал от болестта на Паркинсон някаква френска монахиня, а шест години след смъртта си — жена от Коста Рика с аневризъм. (Страхотен фокус!) Случилото се с повечето изцелени от Чарли — онова, което причинили на себе си и на другите, — също е факт, а не предположение. Ед Брейтуейт смята, че съм вплел тези факти в разказа си, за да му придам достоверност. Преди година ми го каза завоалирано, цитирайки Юнг:
— Най-блестящите събеседници ще намериш в лудниците.
Не съм затворен в лудница; след всеки лечебен сеанс в Центъра по психиатрия мога да се върна в своя тих, слънчев апартамент. Благодарен съм на съдбата за тази възможност. Благодарен съм и задето съм жив за разлика от много пациенти на пастор Дани. От лятото на 2014 до есента на 2015 имаше вълна от самоубийства. Живота си отнеха десетки, може би дори стотици — не знам точната бройка. Против волята си си представям как съживените се събуждат в другия свят, как вървят голи под виещите звезди и как страховитите мравки-воини безмилостно ги хапят навсякъде, и се радвам, че не съм сред тях. Според мен благодарността за живота, каквото и да я е породило, доказва, че до голяма степен съм съхранил разума си. Казвам „до голяма степен“, защото част от него загубих завинаги (все едно ми ампутираха ръка или крак) след видяното в стаята на мъртвата Мери Фей — факт, с който съм се примирил.
Всеки вторник и четвъртък от два часа до три без десет аз говоря.
И то как!
Сутринта след бурята се събудих на канапе във фоайето на хотела в „Козя планина“. Носът ме болеше, пикочният ми мехур заплашваше да се пръсне, но не исках да използвам мъжката тоалетна срещу ресторанта. Там имаше огледала и се страхувах, че без да искам ще зърна в някое отражението си. Излязох навън да се облекча и видях количка за голф, забита във верандата. Седалката и таблото бяха изцапани с кръв. Също и ризата ми. Избърсах с ръка подпухналия си нос и по пръстите ми полепнаха тъмночервени люспици. Изглежда, бях дошъл дотук с количката за голф, бях се блъснал във верандата и си бях разбил носа, само че не помнех нищичко.
Нямах никакво желание (меко казано) да се върна в къщичката до Върха в небето, обаче се налагаше. Качването на количката за голф не ме затрудни; трудно беше придвижването през гората и след всяко слизане да преместя встрани счупените клони, ми ставаше все по-непосилно да продължа. Носът и главата ми пулсираха от болка.
Вратата на къщичката още беше отворена. Паркирах, слязох от количката, но не влязох веднага, заопипвах подутия си нос, докато отново не прокърви. Беше прекрасен слънчев ден — бурята беше прогонила жегата и задуха, — но знаех, че стаята на Мери Фей е като тъмна пещера.
„Не бой се — казах си. — Нищо няма да ти се случи. Кошмарът свърши.“
Ами ако не беше? Ами ако нещо още се случваше? Ако тя ме чакаше, готова да вкопчи в мен ноктите-човешки лица?
Насилих се да се изкача по стъпалата, спирайки на всяко, а когато в гората дрезгаво заграчи врана, машинално се приведох, изкрещях и сложих ръце на главата си. Изгарях от желание да побягна, но устоях на изкушението, защото знаех, че ако не надникна вътре, споменът за стаята със смъртния одър на Мери Фей ще ме преследва до края на живота ми.
Нямаше пулсиращо еднооко страшилище.
Пациентката Омега, както я беше нарекъл Чарли, продължаваше да лежи напреки на кревата, на нощницата ѝ пак се виждаха две дупки от куршуми, още две чернееха в чаршафа, усукан около бедрата ѝ. Устата ѝ беше отворена и макар да нямаше и следа от гнусния космат крак, дори не се опитах да си внуша, че е бил плод на въображението ми. Глупаво беше да се залъгвам.