Обръчът, който сега представляваше само парче метал, още беше на челото ѝ.
Джейкъбс обаче не беше на предишното място. Вече не лежеше по хълбок до кревата, а седеше от отсрещната страна, облегнал гръб на бюрото. В първия момент си помислих, че е бил жив, когато избягах; от ужаса на случващото се е получил още един инсулт, който не го е убил веднага. Свестил се е, допълзял е до бюрото и там е умрял.
Предположението ми може да беше вярно, опровергаваше го само револверът в ръката на мъртвеца.
Дълго се взирах в оръжието, напрягайки се да си спомня поне някаква подробност. Не можах, а по-късно отказах предложението на Ед Брейтуейт да ме подложи на хипноза, за да отключи блокираните ми спомени. Отчасти защото се страхувах какво може да излезе наяве от скришните кътчета на разума ми, но най-вече защото предполагам какво се е случило.
Извърнах се от Чарли (ужасът завинаги се беше отпечатал на лицето му) и се загледах в Мери Фей. Сигурен бях, че стрелях пет пъти, но само четири куршума я бяха улучили, а единият беше минал край нея. Не беше учудващо предвид състоянието, в което се намирах. Само че на стената до леглото имаше две дупки.
Дали снощи не съм отишъл до хотела, а после не съм се върнал тук? Беше възможно, но надали съм имал смелост да го сторя, въпреки че бях в състояние на умопомрачение. Следователно инсценировката беше мое дело. Едва след това съм потеглил обратно към хотела, катастрофирал съм с количката, някак си съм се изкачил по стъпалата на верандата и съм заспал на канапето във фоайето.
Чарли не е допълзял до отсрещната страна на стаята, аз съм го завлякъл там. Подпрял съм го на бюрото, сложил съм револвера в ръката му, насочил съм го към стената и съм натиснал спусъка. Може би ченгетата, които рано или късно щяха да се натъкнат на грозната сцена, нямаше да изследват за следи от барут ръката на Джейкъбс, но ако случайно им хрумнеше, тестът щеше да е положителен.
Искаше ми се да покрия лицето на Мери Фей, обаче не биваше да размествам нищо, пък и най-силното ми желание беше да се махна от стаята с мъртвите. Все пак останах още малко. Клекнах до човека, когото наричах своя Пети персонаж, и докоснах костеливата му китка:
— Трябваше да се откажеш, Чарли. Трябваше да се откажеш много отдавна.
Но дали щеше да се откаже? Лесно беше да си отговоря утвърдително и така да стоваря вината върху него. Само че тогава беше редно да обвиня и себе си, понеже и аз не се бях отказал. Любопитството е нещо ужасно, но е присъщо на хората.
Да, присъщо е.
— Не съм бил там — обясних на доктор Брейтуейт. — Реших да поддържам тази версия и само един човек можеше да докаже обратното.
— Медицинската сестра — промърмори Ед. — Джени Ноултън.
— Смятах, че няма избор и че ще ми помогне. Трябваше да си помогнем взаимно: да кажем, че сме си тръгнали заедно „Козя планина“, когато Джейкъбс е пожелал да бъдат изключени животоподдържащите системи на Мери Фей. Сигурен бях, че тя ще се съгласи дори само за да си осигури мълчанието ми за нейната роля в драмата. Не знаех номера на мобилния ѝ, обаче знаех, че Чарли го има. Намерих бележника му (беше го оставил в апартамент „Купър“) и, разбира се, номерът беше записан там. Позвъних, обаче се включи гласовата поща. Оставих съобщение с молба да ми се обади. Номерът на Астрид също беше записан в бележника, затова телефонирах и на нея.
— И отново се е включила гласова поща.
— Да. — Притиснах длани до лицето си. По това време Астрид вече не е могла да отговори на нито едно обаждане. — Да. Точно така.
Ето какво се е случило. С количката за голф Джени се е върнала в курорта, седнала е зад волана на субаруто и е шофирала до вкъщи, без да спре нито веднъж. Жадувала е за домашен уют. Тоест за Астрид. И тя наистина я е очаквала. Открили труповете им в антрето до входната врата. Вероятно Астрид е забила касапския нож в гърлото на партньорката си в мига, в който онази е прекрачила прага. После си прерязала вените. На кръст — доста необичайно, но пък разрезите били дълбоки, чак до костта. Представям си как са лежали в локви от засъхваща кръв… първо е зазвънял телефонът на Джени, който е бил в чантата ѝ, после — телефонът на Астрид, оставен на кухненския плот до поставката с ножовете. Не искам да си го представям, но картината непрекъснато ми се натрапва.
Не всички излекувани от Джейкъбс се бяха самоубили, но през следващите две години мнозина посегнали на живота си. Не всички вземали със себе си любимите си същества, обаче над петдесет души избрали да го сторят; информацията събрах от проучванията си и я споделих с Ед Брейтуейт. Той е склонен да обяви, че става въпрос за съвпадение. Само че няма да може, макар разпалено да оспорва заключението ми от този парад на лудост, самоубийства и убийства: Майката иска жертвоприношения.