Зрението на Патриша Фармингдейл, която си сипала сол в очите, се оправило дотолкова, че тя да се добере до леглото на възрастния си баща, да го удуши и после да си пръсне мозъка с ругера на мъжа си. Емил Клайн, който се хранел с пръст, застрелял жена си и сина си, след това отишъл в гаража, залял се с бензина за моторната косачка и се подпалил. Алис Адамс, излекувана от рак в Кливланд, взела автоматичната пушка на гаджето си, открила огън в супермаркет и убила трима души. След като изпразнила пълнителя, извадила от джоба си трийсет и осемкалибров револвер и се простреляла в небцето. Маргарет Тримейн, излекувана от пастор Дани в Сан Диего (страдала от болестта на Крон), хвърлила бебето си от балкона на семейното жилище на деветия етаж и скочила след него. Свидетели разказали, че докато падала, не издала нито звук.
Да не пропусна Ал Стампър. Вероятно сте чували за него — името му беше на първите страници на всички таблоиди. Поканил на вечеря двете си бивши съпруги, но едната — май беше втората — за късмет попаднала в улично задръстване и закъсняла. Като пристигнала в Уестчестър, вратата на къщата била отворена. Тя влязла и заварила съпруга номер едно завързана за стол в трапезарията и с разбита глава. Бившият вокалист на „Ел-крушките“ излязъл от кухнята, размахвайки окървавена бейзболна бухалка с полепнали по нея косми. Съпруга номер две запищяла и побягнала, Стампър хукнал след нея по улицата, но паднал на тротоара, поразен от масивен инфаркт. Не било изненадващо, защото бил много пълен.
Предполагам, че не открих всички пациенти на Джейкъбс, превърнали се в чудовища — случаите бяха разхвърлени из цялата страна и погребани сред зачестилите прояви на безсмислено насилие, което вече е ежедневие в живота на американците. Бри сигурно щеше да намери и други, обаче нямаше да ми помогне дори да не беше омъжена и още да живееше в Колорадо. Напоследък Бри Донлин Хюз упорито ме избягва и аз не я обвинявам.
Малко преди миналата Коледа Хю позвънил на майката на Бри и я поканил в кабинета си в голямата къща. Обещал ѝ изненада и не я излъгал. Удушил с шнур от лампа бившата си любовница, занесъл я в гаража и я сложил на предната седалка на скъпия си линкълн „Континентал“. Седнал зад волана, включил двигателя, настроил радиото на станция за рокендрол и се задушил от изгорелите газове.
Бри знае, че обещах да не припарвам до Джейкъбс… знае и че излъгах.
— Да предположим, че всичко, което ми разказа, е вярно — каза Ед Брейтуейт на един от последните ни сеанси.
— Колко си великодушен!
Той се усмихна, но не се отклони от темата.
— От това не следва, че светът отвъд смъртта наистина съществува. Знам, че видението не ти дава покой, Джейми, но помисли за всички, включително за Йоан Богослов, автор на „Откровение“, които казват, че са видели рая и ада. Старци… старици… дори деца твърдят, че са надникнали зад завесата. В „Раят съществува“ са описани виденията за отвъдното на момченце, което едва не умира на четири годинки…
— Колтън Бърпо — прекъснах го. — Чел съм книгата. Малчуганът говори за конче, което само Исус можел да язди.
— Подигравай се колкото искаш. — Брейтуейт сви рамене. — Лесно е да се присмиваш, но щом си чел книгата, знаеш, че в рая малкият е видял мъртвородената си сестричка, за която родителите му не му били споменавали. Това наричам информация, подлежаща на проверка. Също като онези убийства и самоубийства.
— Много убийства и самоубийства, а Колтън е видял само една сестричка — отбелязах. — Разликата е в количеството. Знам го, въпреки че не съм изучавал статистика.
— Готов съм да приема, че твърденията на момченцето не отговарят на истината; това само подкрепя тезата ми, че разрушеният град в пустошта, съществата, подобни на мравки, и небето от черна хартия, които си видял, също не са истински. Разбираш накъде бия, нали?
— Да. И съм готов да ти повярвам. На драго сърце.
Разбира се, че бях готов. Всеки би повярвал. Защото всеки от нас ще умре, а мисълта, че ще отида в онзи кошмарен свят, не само тровеше живота ми, а го обезсмисляше. Не, не само моя живот, а живота на всички хора на земята. Ето защо съм се вкопчил в една мисъл. Тя е моята мантра, първото, което си казвам при събуждане, и последното, с което заспивам.