Помните партньора на Кон, нали? Широкоплещестият мъжага от катедрата по ботаника на Хавайския университет. Не споменах името му, няма да ви го кажа и сега, въпреки че щях да го сторя, ако той поне веднъж беше посетил Кони. Обаче той не стъпва в болницата. Сигурно ако го попитат за причината, той ще отвърне:
— Да му се не види, защо да навестявам човека, който се опита да ме убие?
Хрумват ми две причини.
Първо, брат ми не е бил с всичкия си… меко казано. След като с нощната лампа ударил по главата партньора си, той се заключил в банята и изгълтал шепа таблетки валиум — непълна шепа. По някое време специалистът по ботаника дошъл в съзнание (главата му била разцепена и по-късно се наложило да му направят няколко шева, но иначе му нямало нищо) и се обадил на 911. Полицаите пристигнали и разбили вратата на банята. Кон бил заспал във ваната и блажено хъркал. Парамедикът го прегледал и дори не си направил труда да му промие стомаха.
Втората причина е, че Кон не направи сериозен опит да убие партньора си и да се самоубие. Разбира се, той беше сред първите излекувани от Джейкъбс. Може би дори първият. В деня на заминаването си от Харлоу пасторът ми каза, че на практика Кон сам се е излекувал, а останалото било ловък трик „Научих го в семинарията, само че там го наричат «подклаждане на вярата». Открай време съм умел в този номер.“
Само че излъга. Вече знам, че изцелението беше истинско като състоянието, напомнящо кататония, в което сега се намира брат ми. Чарли излъга мен, и то неведнъж. От друга страна, може би трябва да сме благодарни на съдбата. Конрад Мортън дълги години се любува на звездите през своя телескоп, преди да събудя Майката. Освен това положението му не е безнадеждно. Той играе тенис (въпреки че никога не говори) и както вече споменах, е цар на волейбола. Лекарят твърди, че започва да наблюдава у него все повече отправени навън реакции (каквото и да означава това), медицинските сестри и санитарите все по-рядко го заварват леко да си удря главата в стената, заврян в някой ъгъл. Според Ед Брейтуейт има вероятност след време брат ми напълно да оздравее, да възкръсне. Иска ми се да вярвам, че ще се случи. Хората казват, че докато си жив, има надежда, и аз охотно се съгласявам, но вярвам и в обратното.
Надежда има, затова оставам жив.
Два пъти седмично след сеансите с Ед, на които говоря предимно аз, сядам с брат си в стаята му и продължавам да говоря. Разказвам му случки, повечето от които са истински (скандалът в Харбър Хаус, когато се наложи намесата на полицията, необичайно голямото количество почти нови дрехи, подарени на благотворителната организация, и как най-после ми се удаде възможност да изгледам петте сезона на сериала „Подслушването“), а други са измислени, като например любовните ми срещи с продавачка от пекарната „Хавайска гъска“ и дългите разговори по Скайп, които провеждам с Тери. Както вече споменах, той не говори, затова се налага да си измислям, за да запълня с нещо безкрайните си монолози. Реалният ми живот не е интересна тема, понеже напоследък е оскъдно мебелиран като стая в евтин мотел.
Преди да си тръгна, винаги скастрям Кон, че е прекалено кльощав, съветвам го да се храни по-добре и му казвам, че го обичам.
— А ти обичаш ли ме? — питам го.
Засега не ми отговаря, но понякога леко се усмихва. Което е почти отговор, нали?
В четири следобед свиждането приключва; минавам обратно по коридора и се връщам в атриума, където сенките на палмите, авокадата и на голямото бананово дърво в центъра вече са започнали да се удължават.
Броя стъпките си и само от време на време поглеждам вратата в дъното на коридора, иначе вървя с наведена глава. Освен когато някой прошепне името ми.
Понякога се преструвам, че не го чувам.
Друг път не мога.
Понякога против волята си вдигам поглед и вместо стената, боядисана в успокояващо пастелножълто, виждам сивкава зидария, обвита с бръшлян. Бръшлянът е мъртъв и клонките приличат на хищни костеливи ръце. Астрид имаше право — вратичката в стената не се вижда, обаче я има. Гласът шепти иззад нея, чувам го през ръждясалата ключалка.
Продължавам да вървя напред. Нямам избор. Зад вратата се крият невъобразими страхотии. Там не е само Царството на смъртта, а и страната отвъд пределите му, изпълнена с безумни цветове, безумни фигури и с бездънни бездни, където Великите водят вечния си, извънземен живот, и в умовете им витаят безкрайни, зли мисли.