Джейкъбс прегърна Клеър и я целуна по страната, после се здрависа с Кон, който му посочи бележника си. На нова страница беше написано с печатни букви: „ПАК МОЛИТВИ, А?“
Беше малко невъзпитано, явно и Клеър си помисли същото, защото се намръщи, но Джейкъбс само се усмихна.
— Може да стигнем до молитви, но първо ще опитам нещо друго. — Обърна се към мен: — Бог на кого помага, Джейми?
— На който си помага сам.
— Много вярно, макар и с граматична грешка. — Отиде до тезгяха и взе нещо, което беше или дебел платнен колан, или най-тясното електрическо одеяло на света. Отстрани висеше шнур, свързан с пластмасова кутийка с плъзгащ се превключвател. Джейкъбс застана пред Кон и заобяснява:
— Това е един проект, с който се занимавам от време на време през последната година. Нарича се „Електрически нерв стимулатор“.
— Вие ли сте го изобретили? — полюбопитствах.
— Не точно. Идеята да се използва електричество за облекчаване на болка и стимулиране на мускулите е много, много стара. Шейсет години преди раждането на Христос един римски лекар на име Скрибоний Ларг открил, че болките в стъпалото и в крака се облекчават, ако болният стъпи върху електрическа змиорка.
— Измисляте си! — укори го Клеър през смях. Кон не се смееше, а като омагьосан се взираше в платнения колан.
— Не. Този уред е на същия принцип, само че работи на малки батерии — те са мое изобретение. В Мейн трудно се намират електрически змиорки, а още по-трудно е да ги навиеш около нечий врат. А точно това възнамерявам да направя с този самоделен ЕНС. Защото доктор Рено може би е прав — да допуснем, че гласните ти струни не са разкъсани, Кон. Може би е нужно да ги раздвижим чрез пускане на електрически ток. Готов съм да опитаме, но решението е твое. Какво ще кажеш?
Кон кимна. В погледа му зърнах нещо, което не бях виждал отдавна — надежда.
— Как така не сте ни показвали този стимулатор на вечерното училище? — почти обвиняващо попита Клеър.
Джейкъбс сякаш се изненада и се посмути:
— Явно не съм намерил повод да го свържа с някой от Библейските уроци. Преди днешното посещение на Джейми мислех да изпробвам уреда върху Ал Ноулс. Знаете какво го сполетя.
Ние кимнахме. Да, пръстите на Ал, които бяха откъснати от сортировачката за картофи.
— Той все още чувства липсващите пръсти и твърди, че го болят. Освен това има увредени нерви и почти не може да движи ръката си. Както казах, от години знам, че електрическият ток може да помогне при такива състояния. А сега май ти ще си опитното зайче, Кон.
— Излиза, че да имате под ръка този уред, е просто късмет? — попита Клеър. Не схващах защо е толкова важно, но очевидно беше. Поне за нея.
Джейкъбс укорително я погледна:
— Случайност и късмет са думи, с които хората, чиято вяра не достига, описват Божията воля, Клеър.
Тя се изчерви и наведе глава. Кон написа нещо и показа бележника си на Джейкъбс: „ЩЕ БОЛИ ЛИ?“
— Надали. Токът е много слаб. Пробвах го върху ръката си. Навих колана като маншон за мерене на кръвно и усетих само леко изтръпване като при раздвижване на схванат мускул. Ако те заболи, вдигни ръце и веднага ще изключа тока. Сега ще поставя колана на врата ти. Ще прилепне плътно, но няма да те стяга. Ще дишаш нормално. Катарамите са пластмасови. При подобен уред не можем да използваме метал.
Нави колана около шията на Кон, все едно беше дълъг зимен шал. Брат ми се кокореше от страх, но когато Джейкъбс го попита дали е готов, той кимна. Клеър стисна ръката ми по-силно. Пръстите ѝ бяха ледени. Очаквах да последва молитва и пасторът да поиска Божията помощ. В известен смисъл той го направи. Наведе се над Кон, погледна го право в очите и му каза:
— Очаквай чудо. — Кон кимна и с усилие преглътна: видях как коланът на гърлото му се повдигна и се спусна. — Така. Започваме. — Преподобният Джейкъбс приплъзна превключвателя и нещо забръмча. Главата на Кон се отметна назад. Устата му се изкриви първо на едната страна, после на другата. Пръстите му затрепериха, ръцете му се загърчиха. — Боли ли? — попита пасторът. Показалецът му стоеше върху превключвателя, готов да го изключи. — Ако боли, протегни ръце напред.
Кон поклати глава. После промълви дрезгаво, сякаш устата му беше пълна с чакъл:
— Не… боли. Топло.
С Клеър изумено се спогледахме и си разменихме една и съща мисъл като по телепатия: „Наистина ли проговори?“ Сега сестра ми беше впила пръсти в ръката ми, но не усещах болката. Отново погледнахме Джейкъбс, който усмихнато посъветва Кон: