— Не е за вярване — повтаряше мама, без да откъсва очи от Кон. Няколко пъти го притегли съм себе си и го прегърна, сякаш се страхуваше, че може да му пораснат криле като на ангел и да отлети.
— Ако църквата не плащаше за отоплението на преподобния Джейкъбс — каза татко, когато свършихме с разказа си, — нямаше да му позволя да даде и долар от джоба си за гориво.
— Ще измислим как да му се отблагодарим — разсеяно промърмори мама. — Сега обаче ще празнуваме. Тери, извади от фризера сладоледа, който пазехме за рождения ден на Клеър. Ще се отрази добре на гърлото на Кон. С Анди вземете от големите купички, защото ще го изядем целия. Нали не възразяваш, Клеър?
Тя поклати глава:
— Имаме по-хубав повод от рожден ден.
— Ще отскоча до тоалетната — промърмори Кони. — След толкова вода, нали се сещате… А после ще се помоля. Така заръча пасторът. Нали ще ме изчакате?
Качи се на горния етаж, Анди и Тери отидоха в кухнята да сложат в големите купички сладоледа „Неаполитан“ (наричахме го „вани-шоко-яг“… странно как човек си спомня такива подробности). Нашите отново седнаха и невиждащо се втренчиха в телевизионния екран. Видях как мама колебливо протегна ръка към татко и той я хвана, без да погледне встрани, сякаш знаеше, че е там. Почувствах се щастлив и изпитах неописуемо облекчение.
Някой стисна моята длан. Беше Клеър. Преведе ме през кухнята, където Анди и Тери спореха за големината на порциите, и ме вкара в помещението до входната врата, където оставяхме обувките и връхните дрехи. Беше се ококорила, очите ѝ блестяха.
— Видя ли го? — попита. Всъщност не попита — тонът ѝ беше твърде заповеднически.
— Кого?
— Преподобния Джейкъбс, глупчо! Видя ли го, когато го запитах защо никога не ни е показвал този електрически колан на вечерното училище?
— Ами… да…
— Каза, че е работил по него цяла година, но ако беше вярно, щеше да ни се похвали. Винаги се перчи с изобретенията си!
Спомних си, че пасторът изглеждаше изненадан и смутен, сякаш Клеър го беше уловила в лъжа (много пъти съм усещал, че изглеждам по същия начин, когато мен хванат да лъжа), но…
— Искаш да кажеш, че ни е преметнал, така ли?
Тя кимна:
— Точно така! Ами жена му? Тя знаеше истината! Да ти кажа ли какво си мисля? Мисля, че се е захванал с колана днес, след твоето посещение. Може би е имал някаква идея — идеите за електрически изобретения сигурно подскачат като пуканки в главата му, — но до днес не я беше осъществил.
— Стига, Клеър, не вярвам, че…
Тя все още стискаше дланта ми и я дръпна силно и нетърпеливо, сякаш бях затънал в тиня и се опитваше да ме измъкне.
— Не забеляза ли какво имаше на кухненската им маса? Празни чиния и чаша плюс чисти прибори! Пропуснал е вечерята, за да работи. Работил е като змей — видя ли му ръцете? Бяха зачервени, на пръстите му имаше пришки.
— Дал си е толкова труд заради Кон ли?
— Не, не мисля — каза тя и ме погледна право в очите.
— Клеър! Джейми! — провикна се мама. — Елате да ядете сладолед!
Сестра ми дори не погледна към кухнята.
— Джейкъбс се запозна първо с теб. Ти си му любимец. Направил го е заради теб, Джейми. Само за теб.
Отиде в кухнята, аз останах като зашеметен до натрупаните дърва. Ако беше останала, докато се окопитя, може би щях да споделя своето прозрение: преподобният Джейкъбс беше смаян колкото нас.
Не беше очаквал да успее.
III
В един топъл ден през октомври 1965 Патриша Джейкъбс настани Мори Марката на предната седалка на плимута, сватбен подарък от родителите ѝ, и потегли към Гейтс Фолс на пазар — или „на бакалия“, както по онова време биха казали янките.
На пет километра от пасторската къща фермерът Джордж Бартън — заклет ерген, известен в града като Джордж Самотника — изкара пред дома си своя пикап „Форд F-100“, към който беше прикачил машина за вадене на картофи. Възнамеряваше да стигне по шосе № 9 до нивата си, намираща се на около два километра от дома му. Заради прикачената машина шофираше с шестнайсетина километра в час и за да не пречи на колите, пътуващи на юг, караше плътно до банкета. Джордж Самотника беше съобразителен човек, добър фермер и съсед, член на училищното и на църковното настоятелство. Освен това беше и „пепилептик“, както съобщаваше почти с гордост, но бързаше да добави, че хапчетата, предписани му от доктор Рено, контролират пристъпите „почти напълно“. Може и да беше така, но през този ден той получи пристъп, докато шофираше.