— Джейми. Казах Джейми. Ще ми дадеш ли хапче? Днес болката е ужасна. Никога не съм била в такава дупка.
— След петнайсет минути, мамо. — Всъщност трябваше да е след два часа, но не мислех, че вече има значение. Клеър веднъж предложи да ѝ дадем всичките хапчета наведнъж, което шокира Анди. Само той още се придържаше към доста строгото ни религиозно възпитание.
— Нима искаш да я пратиш в ада? — сопна се.
— Ако ние ѝ ги дадем, няма да отиде в ада — възрази Клеър. И според мен имаше право. — Нищичко няма да усети. — После добави любима фраза на мама, от която сърцето ми се сви: — Не я ли виждаш, че е като тресната с мокър парцал, не знае на кой свят е.
— Да не си посмяла! — отсече Анди.
— Няма да го направя — въздъхна тя. Тогава беше на около трийсет години и красотата ѝ беше разцъфнала. Може би защото най-сетне беше влюбена. Каква горчива ирония! — Не ми стиска. Смелостта ми стига само колкото да я оставя да страда.
— Когато отиде в рая, от страданието ѝ ще остане само сянка — каза Анди, сякаш това решаваше въпроса.
Предполагам, че за него беше така.
Вятърът отново нададе вой, стъклата на единствения прозорец в стаята задрънчаха и мама промълви:
— Толкова съм измършавяла… Бях красива младоженка, всички ми го казваха, а сега съм като чироз. — Устните ѝ се разтегнаха в клоунска гримаса на тъга и болка.
Предстояха ми още три часа до леглото ѝ, преди Тери да ме смени. Може би след малко щеше да заспи, но още беше будна и аз отчаяно се мъчех да я разсея, за да не мисли как тялото ѝ се самоизяжда. Готов бях да се хвана за каквато и да било тема като за сламка. По една случайност заговорих за Чарлс Джейкъбс. Попитах я дали има представа къде е отишъл, след като напусна Харлоу.
— Ох, каква трагедия преживя — въздъхна тя. — Случи се ужасно нещо с жена му и със синчето му.
— Да, знам.
Умиращата ми майка ме погледна презрително и отново забелязах колко замъглени са очите ѝ от морфина.
— Не, не знаеш. Не разбираш. Беше ужасно, защото никой не беше виновен. Дори Джордж Бартън нямаше вина — просто беше получил поредния пристъп.
И тя ми разказа онова, което ви преразказах. Научила го от Адел Паркър, която споделила, че докато е жива, ще помни кошмарната гледка.
— Аз пък няма да забравя как изпищя в „Пийбоди“. Не предполагах, че подобен звук може да излезе от човешко гърло.
Дорийн Деуит, жената на Фърналд, се обадила на мама и ѝ съобщила новината. Неслучайно позвънила първо на нея.
— Налага се ти да кажеш на пастора какво се е случило — заявила.
Майка ми ужасено възкликнала:
— О, не! Няма да мога!
— Налага се — търпеливо повторила Дорийн. — Такива новини не се съобщават по телефона, а вие сте му най-близките съседи, ако не броим онази кукумявка Майра Харингтън.
Морфинът явно беше заличил сдържаността на мама и тя продължи да разказва:
— Събрах цялата си смелост и тръгнах, но на вратата стомахът ми ме сви. Върнах се и на бегом отидох до клозета.
После се спуснала по хълма, прекосила шосе № 9 и стигнала до пасторската къща. Помислих си, че сигурно е бил най-дългият път в живота ѝ, макар че тя не ми го каза. Почукала на вратата. Преподобният не отворил веднага, но явно бил у дома, защото радиото било включено.
— Не ме е чул, пък и как ли да ме чуе, като кокалчетата на пръстите ми едва докоснаха вратата? — промълви тя, взирайки се в тавана. Втория път почукала по-силно. Той отворил и я погледнал през комарника. Държал дебела книга и дори след толкова време мама помнеше заглавието: „Протони и неутрони: тайният свят на електричеството“.
— Здравей, Лора — казал. — Добре ли си? Пребледняла си. Влизай, влизай.
Тя влязла. Джейкъбс попитал какво се е случило.
— Случи се ужасна злополука — промълвила мама.
Пасторът загрижено я изгледал:
— Дик или някое от децата? Искаш ли да дойда? Седни, Лора, изглеждаш тъй, сякаш ще припаднеш.
— Моите деца са добре. Пппострадали са… — заекнала тя. — Патси. И Мммори.
Той внимателно оставил на масата дебелата книга. Сигурно тогава майка ми е видяла заглавието и не се учудвам, че го е запомнила. В подобни моменти всичко ти се запечатва в паметта. Знам го от опит. Ще ми се да не го знаех.
— Тежко ли са ранени? — И добавил, без да дочака отговор: — В „Сейнт Стивън“ ли са? Сигурно, тя е най-близо. Може ли да взема вашата кола?
„Сейнт Стивън“ беше болницата в Касъл Рок, но, разбира се, те били закарани на друго място.
— Чарлс, подготви се за много лоша новина.
Той я хванал за раменете — леко, без да ѝ причинява болка, но очите му пламтели. Привел се към нея и попитал: