— Хайде, синко. Ела да ме изпратиш.
Последвах го до колата. Той остави товара си до задния калник, огледа багажника и заяви, че се налага да премести куфарите на задната седалка.
— Можеш ли да вземеш малкия, Джейми? Не е тежък. Тръгнеш ли на дълъг път, не вземай много багаж.
— Къде отивате?
— Нямам представа. Ще разбера, когато пристигна. Стига тази таратайка да не се разпадне по пътя. Харчи толкова много, че ще пресуши нефта на Тексас.
Преместихме куфарите на задната седалка на форда. Преподобният Джейкъбс повдигна с пъшкане касата и я сложи в багажника. Затвори капака, облегна се на него и пак ме погледна:
— Имаш прекрасно семейство, Джейми. Прекрасни родители, които разбират децата си. Ако ги помоля да опишат всеки от вас, сигурно ще кажат, че Клеър е грижовна като майка, Анди е командаджия…
— Познахте!
Той се ухили:
— Във всяко семейство има по един, момчето ми. Ще кажат също, че Тери е техничарят, а ти — мечтателят в семейството. А какво ли биха казали за Кон?
— Той е ученият. Или може би поппевецът, откакто има китара.
— Може би, но се басирам, че това няма да е първото, което ще им хрумне. Заглеждал ли си се в ноктите на Кон?
Засмях се:
— Все ги гризе! Веднъж татко каза, че ще му даде един долар, ако престане поне за седмица, но той не можа!
— Кон е нервакът в семейството ви, Джейми. Така биха го определили вашите, ако са искрени. Нервакът, който ще получи язва, преди да стане на четирийсет. Когато са го ударили с щеката по гръкляна и е загубил гласа си, се е изплашил, че може завинаги да онемее.
— Доктор Рено каза…
— Рено е добър лекар. Добросъвестен и точен. Дойде незабавно, когато Мори се разболя от шарка, и после пак, когато Патси… имаше женски проблем. Погрижи се за тях като истински професионалист. Но му липсва увереността, която вдъхват най-добрите лекари. Не умее да успокои пациента с нещо от рода на „Нищо работа, ще се оправиш за нула време“.
— Но той каза тъкмо това!
— Да, но Конрад не му е повярвал, защото Рено не е убедителен. Умее да лекува тялото, но не и разума. А половината от лечението става там, в главата. Дори повече. Кон си е помислил: „Докторът ме лъже, за да свикна с мисълта, че ще остана ням. По-късно ще ми каже истината.“ Така е устроен брат ти, Джейми. Изтъкан е от нерви, живее в страх, а в подобни случаи разумът на хората се обръща срещу тях.
— Днес не пожела да дойде с мен — изтърсих. — Излъгах ви, че е на тренировка.
— Така ли? — Джейкъбс не изглеждаше изненадан.
— Да. Помолих го, но се изплаши.
— Не му се сърди. Изплашените хора живеят в свой ад. Може да се каже, че самите те неволно си го създават. Точно както Кон създаде своята немота. Така са устроени, затова трябва да проявяваме към тях съчувствие и състрадание. — Обърна се към къщата, която вече изглеждаше изоставена, и въздъхна. После пак ме погледна: — Не е изключено моят уред да е помогнал — на теория би трябвало да действа, — но не ми се вярва, Джейми. Мисля, че подлъгах брат ти. Поех КОНтрол над съзнанието на КОН — извини ме за каламбура. Научих този трик в семинарията, само че там го наричат „подклаждане на вярата“. Открай време съм умел в този номер, което ме изпълва и със задоволство, и със срам. Казах на брат ти да очаква чудо, пуснах тока и включих прехваления уред. Щом видях как устните на Кон потръпнаха и как примигна, разбрах, че съм успял.
— Страхотен номер! — извиках.
— Да, наистина. И доста гаден.
— А?
— Няма значение. Важното е да не споделиш тази тайна с него. Едва ли ще изгуби пак гласа си, но не е изключено. — Той си погледна часовника. — Виж, наумил съм си да стигна в Портсмут до вечерта и нямам време за повече раздумки. Ти също трябва да се прибираш. А посещението ти тук ще си остане друга тайна помежду ни, нали?
— Да.
— Нали не си минал покрай къщата на Ми-Мо?
Забелих очи, сякаш питах защо ми задава толкова тъп въпрос, и той отново се засмя. Зарадвах се, че го разсмях… въпреки всичко.
— Минах напряко през нивата на Марстелър.
— Умник си ми ти.
Не исках да си тръгвам, нито той да си замине.
— Може ли да ви попитам още нещо?
— Добре, но по-бързо.
— Когато изнасяхте онази… ъъъ… — Не исках да използвам думата „проповед“, звучеше ми злокобно. — … онова слово в църквата, казахте, че температурата на мълнията е петдесет хиляди градуса. Вярно ли е?
Лицето му се озари с онази светлина, която пламваше само когато се заговореше за електричеството. „Неговото хоби“ — щеше да каже Клеър. „Манията му“ — щеше да я нарече баща ми.