— Абсолютно вярно! Мълниите — може би наред със земетресенията и приливите — са най-мощната сила в природата. По-мощна от торнадото и много по-мощна от урагана. Виждал ли си как мълния пада върху нещо?
— Не. — Поклатих глава. — Виждал съм мълнии само в небето.
— Красиво е. Красиво и страшно. — Погледна нагоре, сякаш търсеше светкавица, но през този ден небето беше синьо, само тук-там се виждаха облачета, напомнящи кълбенца дим, които бавно се движеха на югозапад. — Ако искаш да видиш мълния отблизо… знаеш къде е „Лонгмедоу“, нали?
Разбира се, че знаех. На половината път към комплекса „Козя планина“ беше общественият парк „Лонгмедоу,“ поддържан от щатската управа. Оттам се разкриваше страхотна гледка на изток. През ясните дни се виждаше Мейнската пустиня недалеч от Фрипорт. Понякога дори Атлантическият океан. Всеки август ние от Братството на младите методисти си устройвахме там пикник.
— Ако продължиш нагоре — продължи Джейкъбс, — ще стигнеш до будката на охраната на курортния комплекс…
— И няма да те пуснат, освен ако не си член на клуба или гост — допълних.
— Така е. Класовата система в действие. Но малко преди да стигнеш къщичката на охраната, вляво ще видиш черен път. Всеки може да го ползва, защото е държавна собственост. След пет километра пътят свършва до наблюдателница, наречена Върха в небето. Не съм ви водил там, защото е опасно — гол гранитен скат, а под него — урва, дълбока шестстотин метра. Няма ограда, само табела с надпис, предупреждаващ да не приближаваш до ръба. В най-високата част на наблюдателницата, забит в скалата, се издига шестметров железен стълб. Нямам представа кой и защо го е поставил, но е там от много, много време. Би трябвало да е ръждясал, обаче не е. Знаеш ли защо?
Поклатих глава.
— Защото много пъти го е удряла мълния. Върха в небето е особено място. То привлича мълниите и този стълб е фокусната точка.
Джейкъбс замислено се загледа в склоновете на Козя планина. Не беше много висока, особено в сравнение със Скалистите планини (или дори с Белите планини на Ню Хемпшир), но се извисяваше над хълмовете на Западен Мейн.
— Там гръмотевиците са по-силни, Джейми, и небето е по-близо. Като гледаш прииждащите буреносни облаци, се чувстваш малък, нищожен… а когато те терзаят тревоги и съмнения, не е чак толкова лошо да се чувстваш нищожен и незабележим. Разбираш, че ще падне мълния — подсказва ти го напрежението във въздуха, започваш да се задушаваш… Изпитваш чувството, че… не знам как да го опиша… че нещо гори, но без пламък. Косата ти настръхва, тежест притиска гърдите ти. Тръпки пробягват по тялото ти, все едно те полазват безчет мравки. Чакаш. Ето я светкавицата, но не е последвана от гръм, а от пукот — сякаш се пречупва покрит със сняг клон, само че звукът е сто пъти по-силен. Настъпва затишие… после чуваш щракване, като че ли някой дръпва грамаден шалтер. Гърмът отеква и проблясва втора мълния. Примижаваш, иначе ще те заслепи и няма да видиш как железният стълб от черен става лилаво-бял, а след това огненочервен като подкова в огнище на ковачница.
— Иха! — възкликнах.
Той примигна и дойде на себе си. Ритна гумата на новата си стара кола и промърмори:
— Извинявай, момчето ми. Понякога се увличам.
— Страхотно е.
— О, много повече от страхотно. Отиди там някой път, когато поотраснеш, и сам ще видиш. Но внимавай. Мълниите са натрошили гранита, образувал се е сипей и ако се подхлъзнеш, няма да можеш да се спреш. А сега, Джейми, наистина е време да потеглям.
— Не искам да си тръгвате. — Пак ми се доплака, но този път се сдържах.
— Трогваш ме, благодаря ти, но знаеш как е, не всички желания са осъществими. — Той разпери ръце. — Прегърни ме за сбогом.
Прегърнах го и дълбоко си поех въздух, сякаш така щях да запомня аромата на сапуна и тоника за коса „Виталис“, който използваше и татко. А отскоро и Анди.
— Ти беше моят любимец — прошепна ми. — Обаче и това запази в тайна.
Кимнах. Не виждах смисъл да му кажа, че Клеър вече знае.
— Оставил съм нещо за теб в сутерена — добави. — Стига да го искаш. Ключът е под изтривалката. — Пусна ме, целуна ме по челото и отвори вратата на колата. — Тази бракма е пълна скръб, братле — изрече с провлечения акцент на янки, което ме разсмя, колкото и тъжно да ми беше. — Но да се надяваме, че ще стигна здрав и читав закъдето съм тръгнал.
— Обичам ви — прошепнах.
— Аз също те обичам. Моля те, не плачи, Джейми. Сърцето ми и без това е разбито, няма да издържа.
Не се разплаках, докато Джейкъбс не потегли. Стоях и гледах как излиза от алеята на заден ход. Проследих с поглед автомобила, докато не изчезна. После се прибрах у нас. По онова време още имахме ръчна помпа в задния двор и преди да вляза вкъщи, си наплисках лицето с леденостудена вода. Не исках мама да види, че съм плакал, и да започне да ме разпитва.