Ръкостискането им беше вяло като на Норман Ървинг. От деня, в който Норм ме прослуша в музикалния салон на гимназията в Гейт Фолс, съм свирил със стотици музиканти и почти всеки се ръкуваше така. Изглежда, рокаджиите пестят всичките си сили за свиренето.
— Е, какво ще кажеш? — попита Норман. — Искаш ли да те вземем в нашата група?
Дали исках? Ако ми беше заповядал да си изям връзките на обувките като ритуал за влизане в братството им, щях веднага да ги изнижа и да ги сдъвча.
— Разбира се, обаче нямам право да свиря в заведения, в които се сервира алкохол. Само на четиринайсет съм.
Тримата изненадано се спогледаха и се разсмяха.
— Ще мислим за свирене в барове, когато се прославим — заяви Норман и изпусна дим през ноздрите си. — Засега имаме участия само на тийнейджърски танцови забави. Като тази в Юрика Грейндж. Ти живееш там някъде, нали? Май в Харлоу.
— Хауоу — се изкиска Кени Локлин. — Така му викат местните селяндури. Хеуоу, селяндууи.
Норм не му обърна внимание и отново се обърна към мен:
— Слушай, искаш да свириш, нали? — Вдигна крак и изгаси цигарата си в подметката на износения си бийтълсов ботуш. — Брат ти каза, че ползваш неговата гибсън, но той няма адаптер, затова ще вземем от училище пискливата кей.
— Ще ни разреши ли учителят по музика?
— Няма да го питаме. Ела в четвъртък в Юрика Грейндж. Аз ще донеса китарата. Само да не вземеш да я счупиш, мамка ѝ и тъпата боклучарка. Ще направим репетиция. Донеси тетрадка да си запишеш акордите.
Звънецът удари. Хлапетиите изгасиха цигарите и се запътиха към училището. Минавайки край Норман, едно момиче го млясна по страната и го шляпна по задника. Той дори не удостои с поглед нахалницата, което ми се стори адски финяшко. Уважението ми към него се покачи с още една степен.
Новите ми „колеги музиканти“ не реагираха на звънеца, затова си тръгнах сам. Изведнъж ми хрумна нещо и се обърнах към тях:
— Как се казва групата?
— По-рано бяхме „Стрелците“ — като онези в Дивия Запад — отвърна Норм, — но звучеше малко, как да кажа… войнствено. Затова сега сме „Стоманени рози“. Веднъж у нас се бяхме напушили и Кени го измисли, докато зяпахме по телевизията някакво предаване за градинари. Яко е, нали?
През следващия четвърт век свирих с „Джей-Тоунс“, с „Робин енд дъ Джейс“, с „Хей-Джейс“ (и трите, ръководени от наперен китарист на име Джей Педерсън). Свирил съм с „Нагревателите“ и „Труповете“, с „Гробарите“, с „Последен рунд“, с „Блусарите от Андерсънвил“. Когато пънкът излезе на мода, свирих с „Червилото на Патси Клайн“, с „Бебетата в епруветки“, с „Плацента“ и със „Свят от тухли“. Свирих дори с рокабили група, наречена „Ало, ало, ченге заспало“. Мисля обаче, че никога не е имало по-хубаво название на банда от „Стоманени рози“.
— Не знам — промърмори мама. Не изглеждаше сърдита, но говореше така, сякаш я измъчва силно главоболие. — Само на четиринайсет си, Джейми. Конрад каза, че тези момчета са много по-големи от теб. Пушат ли?
Вечеряхме на кухненската маса, която след заминаването на Клеър и Анди изглеждаше много по-голяма.
— Не — отвърнах.
Майка се обърна към Кон:
— Пушат ли?
Кон, който тъкмо подаваше на Тери съда с царевичното пюре, отговори без колебание:
— Не.
Идваше ми да го разцелувам. През годините се случваше да се скараме като всички братя, но и като всички братя бяхме готови взаимно да се подкрепим, когато ножът опреше до кокала.
— Няма да свирим по барове, мамо — казах аз, но интуитивно чувствах, че и това ще се случи, и то много преди повечето членове на „Стоманени рози“ да навършат двайсет и една. — Само на фестивала в Юрика Грейндж. В четвъртък имаме репетиция.
— Бая ще трябва да репетирате — заядливо промърмори Тери. — Дайте ми още една пържола.
— Кажи „моля“, Терънс — машинално каза мама.
— Моля, дайте ми още една пържола.
Татко му подаде чинията. До този момент не беше проговорил. Можеше да е и добър, и лош признак.
— Как ще отидеш на тази репетиция? И въобще как ще се предвижвате за тези ваши… участия?
— Норман има микробус „Фолксваген“. Е, не е негов, а на баща му, обаче той му е разрешил да напише отстрани името на групата.
— Този Норман едва ли е на повече от осемнайсет — отбеляза мама. Беше престанала да се храни. — Откъде да знам дали е добър шофьор?