— По мое време ѝ викахме „удрянка“ — каза той и се усмихна. Имаше мила усмивка. Веднага го харесах.
— Така ли?
— Ъхъ. Защото като хванеш топката, трябва да я хвърлиш към бухалката и да я уцелиш. Как се казваш, синко?
— Джейми Мортън. На шест години съм.
— Да, вече ми каза.
— Мисля, че никой не се е молил на предния ни двор.
— И аз няма да се моля. Само искам да разгледам войниците ти отблизо. Кои са руснаците и кои — американците?
— Американците са тези долу, то е ясно, а тези на Череп планина са швабите. Американците трябва да превземат хълма.
— За да продължат напред — съгласи се Джейкъбс. — Зад Череп планина е пътят за Германия.
— Точно така! Там е главният шваба! Хитсмер!
— Причинителят на толкова злини — добави той.
— Какво?
— Нищо. Ако не възразяваш, ще ги наричам немци, може ли? Шваби ми се струва злобарско.
— Хубаво, става, швабите са немци, немците са шваби. Татко е участвал във войната. Но само през последната година. Поправял е камиони в Тексас. Вие били ли сте на фронта, господин Джейкъбс?
— Не, бях твърде млад тогава. Както и за Корейската война. Как американците ще превземат този хълм, генерал Мортън?
— Ще го щурмуват! — извиках. — Ще стрелят с картечниците! Бум! Па-па-па-па-па! — А след това добавих с нисък гърлен глас: — Та-ка-та-ка-та-ка-та-ка!
— Рисковано е да се щурмува възвишение фронтално, генерале. На твое място бих разделил войските… ето така. — Премести половината американци вляво, а другата половина — вдясно. — Виждаш ли? Така ще хванеш врага като в клещи. — Той приближи един до друг палеца и показалеца си. — Ще атакуваш по два фланга.
— Може — промърморих. Бях привърженик на фронталната атака, която щеше да доведе до кръвопролитие, но идеята на господин Джейкъбс също ми хареса. Изглеждаше коварна, а коварството е яко. — Опитах се да издълбая пещери, но пръстта е много суха.
— Виждам. — Той мушна показалеца си в Череп планина и се увери, че дупката веднага се засипва. Изправи се и изтупа праха от джинсите си. — Имам малък син, който след година-две ще хареса твоите войници.
— Ако иска, може да си поиграе и сега. — Стараех се да не бъда егоист. — Къде е той?
— Още е в Бостън с майка си. Стягат багажа. Предполагам, че ще пристигнат в сряда. Най-късно в четвъртък. Но Мори е още малък за войници. Само ще ги разпилява.
— На колко е години?
— Само на две.
— Басирам се, че още се напишква! — извиках и прихнах. Сигурно беше нелюбезно, но не можах да се сдържа. Хлапета, които пишкат в гащите, са голяма смешка.
— Да, така е — усмихна се Джейкъбс, — но съм сигурен, че скоро ще се отучи. Та казваш, баща ти е в гаража, така ли?
— Да. — Чак сега си спомних къде бях чул името на този човек. На вечеря нашите говореха за пастора, който щял да пристигне от Бостън.
— Не е ли твърде млад? — попита майка ми, а татко се ухили и отговори:
— Да, и това ще се отрази на заплатата му.
Мисля, че продължиха да говорят за него, но вниманието ми беше вече другаде: Анди се тъпчеше с картофено пюре и щеше да го омете цялото. Все така правеше.
— Опитай с флангова маневра — подхвърли Джейкъбс на тръгване.
— Какво?
— Клещи — ми напомни той и отново доближи палеца и показалеца си.
— А, да. Добре.
Наистина опитах. Получи се добре. Всички шваби загинаха. За мен обаче битката не беше достатъчно ефектна, затова отново нападнах фронтално. Камионите и джиповете се преобръщаха по стръмния склон на Череп планина, а от другия падаха ранени шваби, които надаваха отчаяни предсмъртни викове: „Йа-а-а-а-а-а!“
Докато битката беше в разгара си, нашите седяха с господин Джейкъбс на предната веранда, пиеха чай с лед и си говореха за църковни работи — както казах, татко беше в църковното настоятелство, а мама — в Женското методистко дружество. Не беше председателка, но имаше голямо влияние. Да знаете какви страхотни шапки носеше по онова време! Имаше поне дванайсет. Тогава бяхме щастливи.
Мама извика братята ми, сестра ми и приятелите им да се запознаят с новия пастор. Запътих се и аз, но господин Джейкъбс ме отпрати с ръка и обясни, че вече сме се запознали, после се провикна:
— Продължавай битката, генерале!
Послушах го. Кон и Анди с приятелите си се върнаха на двора и продължиха да тренират удари за бейзбол. Клеър и нейните приятелки се върнаха в стаята ѝ и продължиха да танцуват (макар че мама ги помоли да намалят музиката: „Ако обичате, намалете, благодаря.“) С татко продължиха да разговарят с преподобния Джейкъбс и откараха така още доста време. Спомням си, че като малък често се учудвах на умението на възрастните да дрънкат безконечно. Беше ужасно досадно.