— Не знам — измънках. — Ще внимавам следващия път.
— Дано. Ако сме добри, ще имаме и други участия. Иначе няма да ни канят. — Потупа ръждясалата ламарина на микробуса и добави: — А Бетси не се храни с въздух, нито пък аз.
— От мацето се шашна — обади се Кени. — Русата сладурана с бялата поличка.
На Норм явно му просветна. Хвана ме за раменете и леко ме разтърси — бащински, в унисон с тона си.
— Забий я, малкия. Забий я максимално бързо, че да ти потръгне и свиренето.
И ми даде петнайсет долара.
В навечерието на Нова година свирихме в Юрика Грейндж. Валеше сняг. Астрид беше там, носеше яке с качулка с кожена подплата. Придърпах я под аварийното стълбище и я целунах. Червилото ѝ беше с ягодов вкус. Когато се отдръпнах, тя впери в мен прекрасните си големи очи и се засмя:
— Мислех, че никога няма да го направиш.
— Не беше ли добре?
— Целуни ме пак и ще ти кажа.
Стояхме под стълбището и се целувахме, докато Норман не ме потупа по рамото:
— Стига толкова, деца. Време е да посвирим още малко.
Астрид ме млясна по страната:
— Изсвирете „Дивачката“, обожавам тази песен. — И забърза към залата, като се хлъзгаше по снега с официалните си обувки. С Норм я последвахме.
— Болят ли те топките? — попита той.
— А?
— Няма значение. Първо ще изсвирим нейното парче. Знаеш какво да кажеш, нали?
Знаех, защото групата ни често изпълняваше песни по желание. Щях да го направя с удоволствие, защото се чувствах по-уверен с китарата пред мен — моя електрически щит, включен в усилвателя и готов за битката.
Качихме се на сцената. Пол удари обичайния барабанен риф като сигнал, че почивката е свършила и групата е готова да започне. Норм оправи ремъка на рамото ми (не че се налагаше) и ми кимна. Пристъпих към централния микрофон и извиках колкото ми глас държи:
— Следващата песен е за Астрид, защото я пожела и защото… май съм ВЛЮБЕН в теб, дивачке!
И въпреки че като фронтмен Норм имаше изключителното право да подава началото на песните, този път го направих аз: едно… две… и-и-и… групата заби. На дансинга приятелките на Астрид закачливо я удряха с юмручета и пищяха от възторг. Лицето ѝ беше пламнало. Тя ми изпрати въздушна целувка.
Астрид Содърбърг ми изпрати въздушна целувка!
И така, групарите от „Стоманени рози“ си имаха гаджета. Или може би „групита“. Може би и двете. За групарите невинаги е лесно да определят границата. Норм си имаше Хети. Пол — Сузан Фурние. Кени си имаше Карол Плъмър. Аз си имах Астрид.
Понякога Хети, Сузан и Карол пътуваха с нас с микробуса, когато имахме участия извън Харлоу. На Астрид ѝ беше забранено да ни придружава, но я пускаха с момичетата, когато Сузан успяваше да измоли от родителите си семейната кола.
Понякога трите излизаха на дансинга и танцуваха една с друга, но често стояха една до друга и гледаха танцуващите. С Астрид прекарвахме почивките в целувки и все по-често усещах, че устата ѝ мирише на цигари. Не ми беше неприятно. Щом го разбра (момичетата интуитивно усещат такива неща), започна да пуши пред мен и няколко пъти пусна малко дим в устата ми, докато се целувахме. Получих такава ерекция, че можех да троша бетон с оная си работа.
Седмица след петнайсетия си рожден ден Астрид получи разрешение да дойде с нас на фестивала в Луистън. На връщане се целувахме през целия път и когато бръкнах под палтото ѝ и хванах едната ѝ гърда (вече доста по-голяма от прасковка), тя не отблъсна ръката ми, както правеше дотогава.
— Хубаво ми е — прошепна. — Знам, че не е редно, но е толкова приятно.
— Може би тъкмо затова — казах. Момчетата невинаги са тъпанари.
Мина месец, преди Астрид да ми позволи да ѝ бръкна в сутиена, и цели два, докато позволи да изследвам всичко под полата ѝ. Но когато накрая стигнах и дотам, призна, че и това ѝ е приятно. Обаче не се навиваше на нищо повече.
— Сигурна съм, че от първия път ще забременея — прошепна ми една вечер на паркинга, след като се бяхме разгорещили твърде много.
— Ще купя нещо — предложих. — От аптека в Луистън, където не ме познават.
— Карол казва, че тези неща се късат. Случило ѝ се веднъж с Кени и после треперила цял месец. Помислила, че мензисът ѝ няма да дойде. Но може да правим други работи. Обясни ми какви.
Тези други работи също се оказаха приятни.
На шестнайсет години взех шофьорска книжка, и то от първия път, за разлика от братята ми и сестра ми Клеър. Отчасти ми помогнаха заниманията в шофьорския курс, но най-голямата заслуга беше на Цицерон Ървинг, бащата на Норм. Норм живееше в Гейтс Фолс с майка си — добродушна перхидролена блондинка, — но прекарваше повечето уикенди с баща си в караваната му в мръсния парк зад железопътния прелез в Мотън.