— Пише се „освобождават“, а не „усвобождават“. Поправете грешката.
Тя погледна табелата и отново извърна очи към мен:
— Може и да е така, ама „13 часа“ е вярно. — Погледна часовника си. — Имаш час и половина. Не ме карай да викам ченгетата, душко. Заради панаира са напъплили като мухи на прясно кучешко лайно и ще довтасат за секунди.
— Това е тъпо! — възразих.
Спомените ми от този период са доста мъгляви, но помня отговора ѝ кристално ясно, сякаш тя ми го е прошепнала преди две минути:
— Не, душко, това е действителността.
И пак се загледа в телевизора, където някакъв кретен танцуваше степ.
Беше неразумно да търся дрога през деня, дори на щатския панаир, затова останах в мотела до един и половина (напук на селянката). После си взех сака, със свободната си ръка грабнах китарата и тръгнах из улиците. Отбих се в бензиностанция на „Тексако“ до мястото, където Детройт Авеню-Север става Детройт Авеню-Юг. Накуцвах, болката в бедрото пулсираше в такт с ударите на сърцето ми. В мъжката тоалетна си сготвих половината от херцата и забих благината в лявото си рамо. Веднага ме обля приятна топлина. Болките в гърлото и в крака започнаха да намаляват.
Левият ми крак пострада през един летен ден на 1984. Летях по шосето с моето кавазаки, по отсрещното платно се движеше шевролет с размерите на катер, шофиран от някакъв смотан дядка. Ненадейно старикът се отклони в моето платно и ме принуди да избирам: или да завия към банкета, или да се ударя челно в идиотското му возило. Направих очевидния избор и дъртият глупак преспокойно ме отмина. Грешката ми беше, че се опитах да се върна на платното със скорост над шейсет. Един съвет от мен към всички начинаещи мотоциклетисти: никога не завивайте рязко на чакъл с шейсет километра в час. Потроших мотоциклета и счупих крака си на пет места. Бедрената ми кост също беше счупена. Не след дълго открих Радостта от Морфина.
След „зареждането“ в бензиностанцията болките в крака и сърбежът поутихнаха, почувствах прилив на енергия и малко по-бодро продължих към автогарата. Питах се за какъв дявол съм останал толкова дълго с Кели ван Дорн и със скапаната му кънтригрупа. Сълзливите балади (в до мажор, за бога) не бяха по вкуса ми. Бях рокаджия, а не лайнян каубой.
Купих си билет за обедния автобус до Чикаго на следващия ден, което ми даде правото да оставя на багаж сака си и китарата си „Гибсън SG“ — единствената ценност, останала ми на този свят. Билетът струваше двайсет и девет долара. Преброих останалите, докато седях в кабинка в тоалетната. Бяха почти колкото очаквах: сто петдесет и девет. Бъдещето вече изглеждаше по-розово. Довечера щях да си купя хероин, после щях да преспя някъде — в приют за бездомни или на открито, а на другия ден автобусът щеше да ме закара в Града на ветровете. Там, също като в повечето големи градове, музикантите си организираха сборище — седяха, разказваха си вицове, разменяха си клюки и се надяваха да ги поканят на участие. За някои не беше лесно (за акордеонистите например), но винаги се търсеха кадърни ритъм китаристи, а аз бях малко повече от кадърен. До 1992 при необходимост вече можех да свиря и соло. Стига да не бях прекалено насмъркан. Най-важното сега беше да стигна до Чикаго и да си намеря група, преди Кели Ван Дорн да пусне слуха, че съм ненадежден. Това гадно пиянде можеше да го направи като нищо.
Имах да убия шест часа, докато се мръкне, затова си сготвих останалия материал и го шибнах там, където ефектът щеше да е най-добър. След като свърших тази работа, си купих каубойско романче от щанда за вестници, седнах на пейка, отворих напосоки книгата и задрямах. В седем се събудих от кихавиците си. Беше време бившият ритъм китарист от група „Бяла мълния“ да си потърси благини.
Когато стигнах до панаира, от залеза беше останала само жълто-червеникава линия на западния небосклон. Макар че исках да пестя пари за предстоящата покупка, се изглезих да отида с такси, защото ми беше адски кофти, и то не само защото въздействието на наркотика беше минало и пак ме бяха хванали дяволите. Сърбежите ме влудяваха, гърлото отново ме болеше. В ушите ми се чуваше едно постоянно, дразнещо пищене, обливаха ме горещи вълни. Казах си, че е нормално, защото вечерта беше адски задушна, а за другото бях сигурен, че шест-седем часа сън ще ме оправят. В автобуса щях да се наспя. Исках да съм в най-добра форма, преди отново да се запиша в армията на рокендрола.
Подминах главния вход на панаира, защото само идиот би тръгнал да купува хероин от базар на занаятчийски стоки или от изложение на добитък. Малко по-нататък беше входът към увеселителния парк „Белс“. Днес този придатък към щатския панаир в Тулса вече не съществува, но през септември 1992 работеше на пълни обороти. И двете влакчета на смъртта — дървеното и по-модерното — бяха претъпкани с хора, които възбудено пищяха след всеки екстремен лупинг и отвесно спускане надолу. Навсякъде имаше дълги опашки — и при водните пързалки, и при блъскащите се колички, и при влакчето на ужасите.