Грамадната Кати Морс бавно се завъртя като манекенка и хората видяха, че отзад роклята е много по-изрязана. Тя се огледа… и намигна.
Джейкъбс поднесе микрофона на истинската Кати — явно се беше обиграл като шоумен — и присъстващите чуха второто ѝ възклицание ясно като първото:
— Боже мой! Егати!
Всички се засмяха. Разнесоха се одобрителни викове. Страните на младото момиче се обагриха в пурпурночервено и виковете станаха по-ентусиазирани. А на екрана грамадната Кати се променяше.
Русата ѝ коса доби кален цвят. Чертите ѝ се размиха, остана само яркочервеното червило… като усмивката на Чешърския котарак от „Алиса в Страната на чудесата“.
После на екрана се появи предишното момиче. Изображението на Кати Морс беше изчезнало.
— Но тази версия няма да изчезне. — Джейкъбс посочи старовремската фотографска плака. — Асистентът ми ще отпечата снимката, ще я сложи в рамка и ще си я занесете вкъщи.
— Хей, внимавай, готин! — извика някой. — Девойчето ще припадне!
Обаче Кати само се олюля.
Припаднах аз.
Отворих очи и видях, че лежа в двоен креват. Одеялото беше издърпано до брадичката ми. Погледнах надясно и видях стена с ламперия, имитация на дърво. Обърнах глава наляво, където беше обособен кухненски бокс с хладилник, мивка и микровълнова печка. По-нататък имаше диванче, маса за хранене с четири стола и дори кресло срещу вградения телевизор, разположени в пространството, оформено като дневна. Не можех да извия врата дотолкова, че да видя шофьорската кабина, но като пътуващ музикант, изминал десетки хиляди километри в подобна обстановка (макар и рядко така прилежно подредена като тази), веднага разбрах, че се намирам в голям кемпер, вероятно „Флийтууд Баундър“. Нечий дом далеч от дома.
Беше ми горещо… не, не горещо, а все едно изгарях. Пресъхналата ми уста сякаш беше пълна с пепел. Изпитвах непоносим глад за хероин. Отметнах одеялото, обаче се разтреперих като лист. Нечия сянка падна върху мен. Беше Джейкъбс. Държеше нещо прекрасно: висока чаша с портокалов сок и с огъваща се сламка. По-прекрасна гледка щеше да е само спринцовка с наркотик, но човек не може да има всичко наведнъж. Протегнах ръка към чашата.
Той издърпа одеялото, зави ме и коленичи до леглото:
— Полека, Джейми. Боя се, че си много болен.
Отпих от сока. Беше като балсам за гърлото ми. Опитах се да взема чашата, за да я пресуша до дъно, но той я отдръпна:
— Казах ти — полека!
Отпуснах ръка. Джейкъбс ми даде да отпия отново. И тази глътка беше като еликсир, но на третата стомахът ми се сви и отново затреперих. Но не от грипа.
— Искам хероин — промърморих. Не биваше да подновя познанството с бившия си пастор по този начин, но наркоманът няма срам. А сигурно и той криеше нелицеприятни тайни, затова се представяше като Дан Джейкъбс вместо Чарлс.
— Разбрах, че се боцкаш. Видях белезите. Ще те поддържам с малки дози, докато се пребориш с тази напаст, която е обсебила организма ти. Иначе ще повръщаш всякаква храна, а не бива да го допуснем, нали? Не и при твоите килограми — поне с двайсет под нормалното тегло.
Извади от джоба си кафяво аптекарско шишенце с лъжичка, прикрепена към капачката. Посегнах да го взема, но той поклати глава и дръпна по-далеч шишенцето:
— Да се разберем, аз командвам парада.
Разви капачката, изсипа в лъжичката малко мръснобял прашец и го поднесе под носа ми. Смръкнах го с дясната си ноздра. Той изсипа още малко от шишето — нагостих и лявата. Не беше онова, от което се нуждаех… по-точно не беше количеството, от което се нуждаех… но треморът започна да стихва, премина и чувството, че ще повърна прекрасния портокалов сок.
— А сега поспи. Или „удари една дрямка“, както казват в твоите среди. Ще ти приготвя пилешка супа. Не като майчината ти, а от консерва, обаче и това ще помогне.
— Не знам дали няма да я избълвам — избърборих, обаче не повърнах. След като изпих чашата със супа, поисках още дрога. Той изсипа две оскъдни дози и пъхна шишенцето в предния джоб на джинсите си.
— Откъде го взе? — попитах, без да осъзнавам, че съм започнал да му говоря на „ти“.
Джейкъбс се усмихна. Лицето му се озари и той отново заприлича на двайсет и пет годишния младок с жена, която обича, и с малък син, когото обожава.
— Джейми, отдавна работя в лунапаркове и на панаири. Ако не знам къде да намеря дрога, или съм сляп, или съм идиот.
— Искам още. Трябва да се бодна.