— Не, не трябва. Иска ти се, но не очаквай помощ от мен. Не възнамерявам да подпомагам ужасния ти порок. Само че не желая да умреш в конвулсии пред очите ми. Сега поспи. Наближава полунощ. Ако утре сутринта си по-добре, ще поговорим за много неща, включително за това как да махнем маймуната, която те е яхнала. А ако нямаш подобрение, ще те заведа или в „Сейнт Франсис“ или в оклахомската университетска болница.
— Да видим как ще ги навиеш да ме приемат — измърморих. — На стъпка съм от пълния банкрут, а вместо здравна застраховка имам тиленол, който си купувам от крайпътните дрогерии.
— Както казва Скарлет O’Xapa, ще му мислим утре. И утре е ден!
— Дрън-дрън-дрън — изграчих.
— Щом казваш.
— Дай ми още малко.
Дозичките, които ми отпускаше, бяха като „Марлборо Лайт“ за човек, който цял живот е пушил като комин „Честърфийлд Кинг“, но все пак беше по-добре от нищо.
Джейкъбс се позамисли, после ми отпусна още две. Бяха по-оскъдни и от предишните.
— Да даваш хероин на човек с тежък грип! — Той се изкиска. — Пълна лудост.
Надникнах под одеялото и видях, че ме е съблякъл и съм само по бельо.
— Къде ми са дрехите?
— В дрешника. Извинявай, но ги отделих от моите. Миришеха доста… неприятно.
— Портфейлът ми е в предния джоб на джинсите. Вътре е бележката за сака и за китарата — оставих ги на багаж. Сакът не ме интересува, но китарата е важна.
— На гарата или на автобусната спирка?
— На автобусната.
Бях смъркал само прах, и то в мизерни дози, но сигурно беше качествен, защото оказа силно въздействие на изтощения ми организъм. Супата приятно ме затопли и клепачите ми натежаха, сякаш бяха от олово.
— Поспи, Джейми. — Джейкъбс леко стисна рамото ми. — Трябва да почиваш, за да събереш сили да надвиеш тази напаст.
Отпуснах глава върху възглавницата. Беше много по-мека, отколкото онази в мотела.
— Защо се представяш като Дан?
— Защото така се казвам. Чарлс Даниел Джейкъбс. А сега заспивай.
Вече се унасях, обаче ме тормозеше един въпрос. Разбира се, възрастните се променят, но обикновено можеш да ги познаеш след години, освен ако не са обезобразени от тежка болест или от катастрофа. Докато децата…
— Ти ме позна. Как успя?
— Имаш голяма прилика с майка си, Джейми. Надявам се, че Лора е добре.
— Почина. Клеър също.
Не знам как прие новината. Затворих очи и след десет секунди вече спях.
Когато се събудих, не горях като преди, но пак треперех като лист. Джейкъбс сложи на челото ми лента-термометър, остави я минута-две, после кимна.
— Изглежда, ще останеш жив — промърмори и ми даде още две пършиви дози от кафявото шишенце. — Можеш ли да станеш и да хапнеш малко бъркани яйца?
— Първо искам да използвам тоалетната.
Той посочи малката кабинка. Затътрих се нататък, като се придържах за мебелите. Исках само да се изпикая, но краката ми се подкосяваха, затова седнах на чинията и се облекчих като момиче. Излязох и видях, че Джейкъбс приготвя яйцата и си подсвирква. Стомахът ми закъркори. Опитах се да си спомня кога последно съм консумирал нещо по-солидно от консервирана супа. Сетих се само за някакви колбаси преди последния концерт. Не помнех да съм хапвал нещо през двата дни, изминали оттогава.
— Яж бавно — посъветва ме Джейкъбс и сложи чинията на масата за хранене. — Иначе ще повърнеш.
Послушах го и ометох всичко в чинията. Джейкъбс седеше срещу мен и пиеше кафе. Поисках малко и той ми даде половин чаша с много сметана.
— Онзи фокус с портретите — попитах, — как го правиш?
— Фокус ли? Обиждаш ме. Изображението на екрана е покрито със слой фосфоресцираща боя. Фотоапаратът е и електрически генератор…
— Това го схванах.
— Искрата е много мощна и много… специална. Проектира образа на обекта върху този на жената с балната рокля. Образът не се задържа дълго върху толкова голяма площ, но снимките, които продавам, са много по-трайни.
— Дотолкова, че хората да ги показват на внуците си? Не думай.
— Е… Не чак дотам.
— Колко време ще издържат?
— Около две години.
— А дотогава ти ще си далеч от тук.
— Естествено. Пък и важните снимки са… — почука слепоочието си — … тук. Отнася се за всички ни. Нали?
— Но… преподобни Джейкъбс…
За секунда видях мъжа, изнесъл Страшната проповед преди много години, когато Линдън Джонсън още беше президент.
— Моля те, не ме наричай така. Казвай ми Дан. Сега съм фотографът Дан, който прави портрети с мълнии. Или ми викай Чарли, ако предпочиташ.
— Ама… тя се завъртя. Жената на екрана се обърна кръгом.