Той само се усмихна.
Сложих слушалките и почувствах хладината на металната мрежа.
— Пробвал ли си този номер с някого? — попитах. — Ще боли ли?
— Няма да боли — отвърна той, пропускайки да отговори на първия ми въпрос. И в противоречие с думите си ми подаде гума за предпазване на зъбите, каквато понякога използват баскетболистите. Усмихна се, като видя изражението ми, и добави: — За всеки случай. Сложи я.
Подчиних се.
Джейкъбс извади от джоба си бяла пластмасова кутийка с размерите на звънец за входна врата:
— Мисля, че…
Той натисна бутон на кутийката и не чух края на фразата.
Не загубих съзнание, не почувствах прекъсване във времето. Само чух рязък, много силен звук, сякаш Джейкъбс щракна с пръсти до ухото ми, макар разстоянието помежду ни да беше най-малко метър и половина. Внезапно открих, че вече не стои до уреда, напомнящ усилвател „Маршал“, а се е надвесил над мен. Бялата кутийка с бутона я нямаше, а с мозъка ми се беше случило нещо лошо. Беше зациклил.
— Нещо — изпелтечих. — Нещо, нещо, нещо. Стана. Стана. Нещо стана. Нещо стана, стана, нещо стана. Стана. Нещо.
— Престани! Нищо ти няма! — Обаче говореше неуверено. Личеше, че е изплашен.
Слушалките ги нямаше. Опитах се да стана, но вместо това вдигнах ръка като второкласник, който знае верния отговор, и умира да го вдигнат на дъската.
— Нещо. Нещо. Нещо. Стана. Стана, стана. Нещо стана.
Джейкъбс ми удари силна плесница. Главата ми се отметна и щях да падна, ако столът не беше облегнат на ламаринената стена на работилницата.
Опуснах ръка, престанах да плещя и се втренчих в него.
— Как се казваш?
„Ще отговоря, че се казвам Нещо Стана — помислих си. — Името ми е Нещо, фамилията — Стана.“
Обаче казах:
— Джейми Мортън.
— Презиме?
— Едуард.
— Моето име?
— Чарлс Джейкъбс. Чарлс Даниел Джейкъбс.
Той извади кафявото шишенце с хероин и ми го подаде. Погледнах го и му го върнах.
— Сега не искам. Току-що ми даде.
— Току-що ли? — иронично повтори той и ми показа часовника си. Бяхме дошли към десет сутринта. Сега беше два и петнайсет следобед.
— Не може да бъде!
Джейкъбс ме изгледа:
— Защо?
— Защото всичко се случи мигновено. Освен ако… ако не греша. Греша ли?
— Да. С теб разговаряхме надълго и нашироко.
— За какво говорихме?
— За баща ти. За братята ти. За смъртта на майка ти. За смъртта на Клеър.
— Какво казах за Клеър?
— Че съпругът ѝ я тормозел, а тя мълчала цели три години, защото се срамувала да признае. Накрая споделила с Анди и…
— Казваше се Пол Оувъртън — прекъснах го. — Преподаваше английски в елитен колеж в Ню Хемпшир. Един ден Анди го причакал на паркинга и го смлял от бой. Всички обичахме Клеър — всички хора я обичаха, предполагам, че дори Пол Оувъртън я е обичал посвоему. Но с Анди бяха най-големите деца в семейството и помежду им имаше необичайна близост. Това ли ти разказах?
— Почти дословно. Анди казал: „Само с пръст да я докоснеш, ще те убия.“
— Какво друго ти разказах?
— Че Клеър напуснала мъжа си, извадила ограничителна заповед срещу него и подала молба за развод. Преместила се в Норт Конуей и започнала работа в друго училище. Шест месеца след съдебното решение Оувъртън отишъл в училището и я застрелял в класната стая, докато след часовете преглеждала контролни. После се самоубил.
Да. Клеър почина. На погребението ѝ нашето голямо, шумно и по принцип щастливо семейство се събра за последен път. Беше слънчев октомврийски ден. После потеглих за Флорида просто защото никога не бях ходил там. След месец вече свирех в Джаксънвил с групата „Червилото на Патси Клайн“. Бензинът беше скъп, а във Флорида беше топло, затова смених колата си с мотоциклет „Кавазаки“. Неразумно решение, както се оказа впоследствие.
В ъгъла на гаража имаше малък хладилник. Джейкъбс го отвори, извади бутилка ябълков сок и ми я подаде. Пресуших я на пет големи глътки.
— Опитай се да се изправиш.
Станах от стола, но залитнах. Джейкъбс ме хвана за лакътя и ме задържа.
— Дотук добре. А сега отиди до отсрещната стена и се върни.
Отначало залитах като пиян, но на връщане стъпвах нормално. Бях стабилен като бетон.
— Браво — похвали ме Джейкъбс. — Няма и помен от накуцването. Да се върнем на панаира. Трябва да си починеш.
— Нещо стана — промърморих. — Какво се случи?
— Леко преструктуриране на мозъчните ти вълни, предполагам.
— Предполагаш ли?