— Да.
— Обаче не си сигурен.
Стори ми се, че мисли дълго, преди да отговори, но може и да бяха само няколко секунди — нормалното ми възприятие за време се възстанови чак след седмица. Накрая каза:
— Трудно е да се добера до някои важни книги, затова имам още много да чета и да се уча. Налага се да поемам малки рискове. Само приемливи, разбира се. Чувстваш се добре, нали?
Помислих си, че е рано да се каже, но си замълчах. Така или иначе не можех да променя случилото се.
— Да тръгваме, Джейми. Цяла вечер ще работя на панаира и също трябва да си почина.
Стигнахме до кемпера, но когато посегнах към вратата, ръката ми отново се вирна. Лакътят отказваше да се прегъне, сякаш беше станал железен. За момент ме обзе панически страх, че до края на живота си ще остана с вдигната ръка като ученик, който вика на учителката: „Нека аз да кажа, нека аз!“ След малко обаче ръката ми се отпусна. Отворих вратата и влязох.
— Ще мине — успокои ме Джейкъбс.
— Откъде знаеш, щом не ти е ясно какво точно си направил?
— Случвало се е и друг път.
Той спря на обичайното си място на паркинга на панаира и отново извади кафявото шишенце хероин:
— Вземи го, ако искаш.
Не го взех. Чувствах се като човек, който гледа съблазнителен бананов десерт, след като се е натъпкал до пресищане на празничната вечеря по случай Деня на благодарността. Знае, че десертът е вкусен, че при други обстоятелства ще си го хапне с удоволствие, но не и след толкова обилна вечеря. След обилна вечеря лакомството не е обект на желание, а само обект.
— Ще пропусна. Може би в друг момент — промърморих, но досега този момент не е настъпил и като възрастен човек, пишещ тези редове с пръсти, подути от ревматизъм, съм убеден, че никога няма да настъпи. Джейкъбс ме излекува. Лечението обаче криеше риск и той го знаеше. Спомена, че рискът е приемлив, но приемлив за кого? Чарли Джейкъбс беше добрият самарянин. Същевременно беше побъркан учен и през онзи ден в изоставения автосервиз бях поредното му опитно зайче. Като нищо можеше да ме убие и понякога — всъщност доста често — съжалявам, че не го направи.
Спах чак до вечерта. Събудих се и установих, че се чувствам като някогашния Джейми Мортън — с ясна мисъл и пълен с енергия. Стъпих на пода и се загледах в Джейкъбс, който се обличаше за вечерното представление.
— Ще те питам нещо… — подхванах.
— Ако е за малкото ни приключение в гаража в Тулса, предпочитам да не го обсъждаме. Да изчакаме и да видим дали си се оправил напълно, или отново ще изпиташ глад за дрога… по дяволите тази вратовръзка, не мога да се оправя с нея, а Бриско е левак!
Бриско беше асистентът му — момчето, което правеше скечове, за да отклони вниманието на публиката, когато е нужно.
— Чакай малко — казах. — Усукал си я. Дай на мен.
Застанах зад него, пресегнах се над раменете му и хоп! — готово. Беше лесно, защото ръцете ми вече не трепереха. Бяха стабилни като бетон… също като походката ми в гаража, след като се окопитих от токовия удар.
— Къде си се научил? — удиви се Джейкъбс.
— След катастрофата с мотора, когато вече можех да се задържа няколко часа на сцената, без да падна, свирех с група „Погребални агенти“. — Беше доста слаба банда. Всяка група, в която аз съм най-добрият музикант, не струва. — Излизахме на сцената с рединготи, цилиндри и с много тесни вратовръзки. Барабанистът и басистът се сбиха за едно момиче и групата ни се разпадна, но пък усвоих това умение.
— Е… благодаря. Какво щеше да питаш?
— За „Портрети с мълнии“. Питам се защо правиш фотографии само на жени. Така си намаляваш клиентелата с петдесет процента.
Той се ухили — отново видях момчешката усмивка, която помнех от времето, когато организираше игрите в църковния сутерен.
— Когато изобретих този фотоапарат — който е и генератор, и проектор, както сигурно си се досетил, — правех портрети и на мъже, и на жени. Беше в малък крайморски лунапарк в Северна Каролина. Наричаше се Джойленд. Вече не работи, но беше страхотен, Джейми. Много ми харесваше. На главната алея „Джойленд Авеню“, редом със Залата на загадъчните огледала се намираше „Галерия от злодеи“. Злодеите бяха картонени фигури в човешки ръст с дупки вместо лица: пират, гангстер с пистолет, бойна мадама с картечница, Жокера и Жената-котка от комиксите за Батман. Хората заставаха зад фигурите, пъхаха глави в прорезите и сладураните, които обикаляха лунапарка — наричаха се Холивудските момичета — ги фотографираха.
— Оттам ли взе идеята?
— Да. През този период се представях като мистър Електрико — реверанс към Рей Бредбъри, макар да се съмнявам, че някой от тамошните селяндури правеше тази връзка. Вече бях изобретил примитивна версия на сегашния проектор, но не ми беше идвало наум да го използвам за представлението. Използвах най-вече трансформатора на Тесла и искров генератор, наречен „Стълбата на Джейкъбс“. Показвал съм ви такъв, когато бях пастор във вашата църква. Използвах химикали, за да обагря искрите в различни цветове. Помниш ли?