— Защо не се заяждаш с някой бабаит като теб? — озъбих се. Признавам, че беше тъпо, но в подобни моменти човек се връща в ученическите си години.
— Ще я изправят пред съда! — изкрещя фермерът — оклахомският му акцент звучеше като разстроено банджо. — Заради тоя кретен! Заради тоя нещастник, дето пълзи назад като недоварен, нашлякан рак!
Точно така каза. Честна дума.
Оставих тенджерата на печката, показах му, че ръцете ми са празни, и се опитах да го успокоя, говорейки с най-мекия тон, на който бях способен:
— Не знам за какво говориш и съм сигурен, че Ч… — Щях да кажа Чарли, но прехапах устни. — Сигурен съм, че и Дан не знае.
— Дъщеря ми! Дъщеря ми Кати Морс! Този тип ѝ казал, че фотото ѝ ще е без пари, щото се качила на сцената, ама не е! Тая снимка ѝ излезе през носа! Изяде ѝ главата шибаното фото!
Предпазливо сложих ръка на рамото му. Като нищо можеше да удари и мен, но явно вече бе излял гнева си и изглеждаше по-скоро тъжен и объркан.
— Да излезем навън — казах му. — Ще поседнем на сянка и ще ми разкажеш всичко.
— Ти пък кой си?
Беше на езика ми да кажа, че съм асистент на Джейкъбс, обаче ми се стори слаба ракия. Дългогодишният музикантски опит ми дойде на помощ.
— Агентът му.
— Така ли? Ще ми платиш ли компенсация? Щото ми трябват мангизи. Пустият му адвокат ще ми изяде ушите, ще ме разори. — Посочи с пръст Джейкъбс. — Заради тебе, нещастнико! Ти си виновен!
— Нямам… представа… — избърбори Чарли и с длан избърса кръвта от брадичката си. — Нямам представа за какво говорите, господин Морс, уверявам ви.
Бях придърпал Морс до вратата и не исках да загубя завоюваната територия. Побутнах го и подхвърлих:
— Да си поговорим на чист въздух.
Той ми позволи да го изведа навън. В дъното на служебния паркинг имаше павилион за закуски и ръждясали маси под прокъсани чадъри. Взех голяма кока-кола и му я подадох. Ръката му трепереше и малко от напитката се изля на масата, после той пресуши половината чаша. Остави я на масата и притисна длан до челото си:
— Мамка му, не биваше да пия на един дъх студено газирано! Сякаш ми се забива пирон в главата.
— Да — измънках. Сетих се как стоях гол под бледата лунна светлина и забождах вилицата във вените си. Нещо стана. Нещо стана с мен, изглежда, и с Кати Морс.
— Какво се е случило? Защо сте разстроен?
— Заради шлякавата снимка, която онзи е дал на Кати. Тя я показа на всички. Приятелките ѝ взеха да се майтапят с нея, обаче не ѝ пукаше. Казваше гордо: „Това съм истинската аз, така изглеждам всъщност.“ Една вечер се опитах да ѝ избия тази лудост от главата, ама майка ѝ рече да не я закачам, щяло да ѝ мине. И наистина два-три дни остави фотото вкъщи, не го мъкнеше във фризьорското училище. Рекохме си, че се е вразумила.
Само че сгрешили. На седми октомври, три дни преди този разговор, Кати влязла в „Бижутерия — Дж. Дейвид“ в град Броукън Ароу, намиращ се югоизточно от Тулса. Носела пазарска чанта. И двамата продавачи я познали, защото била идвала няколко пъти в магазина след звездното си участие в представлението на Джейкъбс. Единият я попитал с какво да ѝ услужи. Тя префучала край него, без да продума, и се приближила до витрината с най-скъпите бижута. Извадила от чантата чук и разбила с него стъклото. Алармата надала вой, обаче Кати не ѝ обърнала внимание, бръкнала във витрината и без да трепне от порязванията — две дълбоки рани, които после зашили в болницата („И белези ще ѝ останат“ — жалваше се баща ѝ), — извадила диамантени обеци.
— Мои са — обяснила преспокойно. — Отиват на балната ми рокля.
Тъкмо когато Морс приключи разказа си, се появиха двама широкоплещести юнаци с черни фланелки с надпис „ОХРАНА“.
— Има ли някакъв проблем? — попита единият.
— Не — отвърнах и наистина нямаше. Разказът на Морс беше послужил за отдушник на гнева му, което беше хубаво, същевременно го беше изцедил и смачкал, което не беше толкова хубаво. — Господин Морс тъкмо си тръгваше.
Фермерът стана, стискайки чашата с останалата кока-кола. Кръвта на Чарли Джейкъбс засъхваше по кокалчетата на пръстите му. Той погледна чашата, сякаш се питаше как е попадала в ръката му.
— Няма смисъл да викам ченгетата, а? — попита. — Ще кажат, че не е направил нищо на Кати, само я е снимал. Даже без пари, мамка му!
— Хайде, сър — подкани го единият охранител. — Ако искате да посетите панаира, веднага ще ви сложа печат на ръката.
— Не, сър — отвърна Морс. — Семейството ми се нагледа на тоя панаир. Отивам си. — Той тръгна, но се спря и се обърна към мен: — Правил ли го е и друг път, господине? Разбърквал ли е мозъка на други хора като на моята Кати?