Тя се отдалечи, висока и царствена, със същата плавна походка, с която беше внесла чая в кабинета на Хю преди шестнайсет години.
Почуках на вратата. Хю не беше мъртъв, но наистина се беше отпуснал в стола зад огромното си бюро и потриваше слепоочията си, сякаш го мъчеше мигрена. Пред него лаптопът му стоеше отворен.
— Ще уволняваш ли някого? — попитах.
Той ме погледна.
— Какво?
— Джорджия каза, че ако ще уволняваш някого, ще си вземе болничен.
— Никого няма да уволнявам. Що за тъпотии.
— Каза, че си хвърлил нещо по стената.
— Глупости. — След кратка пауза допълни: — Ритнах кошчето, когато видях тази щуротия за свещените пръстени.
— Разкажи ми за свещените пръстени, после дай и аз да ритна ритуално кошчето и да се връщам на работа. Днес имам да свърша милиард неща, включително да разуча две парчета за сесията с група „Гота Уона“. Един точен удар в коша може да ми даде начален тласък.
Хю продължи да масажира слепоочията си.
— Предполагах, че може да се случи. Знаех си, че има възможност за такова нещо, само че не съм очаквал да е толкова… толкова грандиозно. Но както казват някои — или действай със замах, или се откажи.
— Не разбирам за какво говориш.
— Ще разбереш, Джейми, ще разбереш.
Паркирах задника си на ръба на бюрото му.
— Всяка сутрин включвам телевизора за новините в шест, докато правя коремните си преси и въртя педалите на велоергометъра. Най-вече гледам мацето от прогнозата за времето, защото това само по себе си е здравословно аеробно упражнение. Тази сутрин сред рекламите за вълшебни кремове против бръчки и колекции със златни класики на „Тайм-Уорнър“ имаше една, която ме изуми. Мамка му, не мога да повярвам! Или всъщност… мога. — Той се засмя, но невесело, а с недоумение. — Изключих идиотската кутия и разузнах историята в интернет.
Понечих да заобиколя бюрото, но той вдигна ръка и ме спря.
— Първо трябва да те питам, Джейми, ще дойдеш ли с мен на един спектакъл? Искам да видим един човек, който след няколко неуспешни старта най-сетне е осъществил призванието си.
— Разбира се, добре. Стига да не е концерт на Джъстин Бийбър. Одъртях за него.
— О, става дума за нещо по-хубаво от Бийбър. Погледни. Само внимавай да не ослепееш.
Заобиколих бюрото и срещнах моя пети персонаж за трети път. Първото, което забелязах, беше театрално втренчения хипнотичен поглед. Беше обгърнал с длани лицето си и на безименните пръсти имаше дебели златни халки.
Това беше постер в уебсайт със заглавие ИЗЦЕЛИТЕЛНИ СЕАНСИ НА ПАСТОР Ч. ДАНИ ДЖЕЙКЪБС — 2008 г.
Отдолу имаше снимка на момче, което хвърля патериците си, а публиката гледа с благоговение. Надписът под снимката гласеше: „Робърт Ривард, излекуван от МУСКУЛНА ДИСТРОФИЯ, 30 май 2007, Сейнт Луис, Мисури“.