Той високо вдигна дясната си ръка. На средния му пръст беше надянат масивен златен пръстен. Публиката избухна в овации и възгласи „алилуя“. Аз се опитвах да осмисля ситуацията, но не ми се удаваше. Това бяха хора, които използваха компютри, за да общуват с приятели и да научават новините от деня; хора, които приемаха за даденост метеорологичните спътници и трансплантациите на бял дроб; хора, които очакваха да живеят трийсет-четирийсет години повече от прадядовците си. Същите тези хора се бяха вързали на една небивалица, в сравнение с която приказките за Дядо Коледа и Феята на зъбките изглеждаха сурова и безкомпромисна проза. Джейкъбс им пробутваше глупости, а те му се надупваха. Сепна ме мисълта, че тази преструвка му харесва, и се уплаших. Това не бе човекът, когото познавах от Харлоу и който ме беше приютил онази вечер в Тулса. После се сетих как се беше отнесъл с объркания и съкрушен баща на Кати Морс и нещата ми се изясниха.
„Не знам дали ненавижда тези хора, но ги презира.“
Или пък не. Може би нищо не го интересуваше. Освен даренията, събрани в кошниците по време на спектакъла, разбира се.
Междувременно той продължаваше своята изповед. Групата отново засвири, повишавайки още повече настроението. „Божиите птички“ се поклащаха в такт и пляскаха и зрителите се заразиха от примера им.
Джейкъбс описваше първите си нерешителни опити да лекува с пръстените от двата си брачни съюза: земния и небесния. Постепенно осъзнал, че Господ желае да разпространи посланието Му за любов и изцеление сред повече хора. Много пъти падал на колене и измъчено повтарял, че не е достоен. Господ му отвръщал, че ако било истина, никога нямало да му даде пръстените. Джейкъбс така представяше нещата, сякаш двамата с Господ са водили продължителни спорове, пушейки лули в някаква небесна пушалня — може би с изглед към ширналите се хълмове на рая.
Мразех на какво беше заприличал — на учител с длъгнестата физиономия и пронизващите сини очи. Мразех и черното палто. Панаирджиите го наричат „фрака“. Поне толкова бях научил, докато асистирах на Джейкъбс за неговите „портрети с мълнии“ в увеселителен парк „Бел“.
— Ще се помолим заедно, нали? — Джейкъбс се отпусна на колене и примигна като от болка. Ревматизъм? Артрит? „Пастор Дани, изцели се сам!“
Паството коленичи и под шатъра се разнесоха шумолене на дрехи и развълнуван шепот. Зрителите най-отзад не направиха изключение. За малко да си остана прав — дори за бивш методист като мен цялата тази лигавщина си беше чисто богохулство, — но не исках да привлека вниманието му, както беше станало в Тулса.
„Той ти спаси живота. Не го забравяй.“
Самата истина. И годините след това бяха хубави. Затворих очи не за молитва, а от объркване. Съжалих, че съм дошъл, но нямах избор. За пореден път съжалих, че помолих Джорджия Донлин да ме свърже с дъщеря си — специалистката по компютри.
Твърде късно.
Пастор Дани се помоли за присъстващите. Помоли се за тежко болните, които искаха да бъдат тук, но не можеха. Помоли се за творящите добро. Помоли се за Съединените американски щати, по-точно Божията премъдрост да осени политическите им водачи. После премина по същество, молейки Господ да дари изцеление чрез ръцете му и свещените пръстени, защото това било съзвучно с волята Му.
А оркестърът свиреше.
— Сред вас има ли желаещи да бъдат изцелени? — попита той, изправяйки се отново с гримаса. Ал Стампър понечи да му помогне, но Джейкъбс направи знак на бившия соул певец да не се приближава. — Сред вас има ли такива, които копнеят да снемат теглилата си и да се утешат от скърбите си?
Паството се съгласи — шумно, — че желаещи не липсват. Инвалидите и хронично болните от първите два реда гледаха захласнато пастор Дани. Същото се отнасяше за насядалите по задните редове — много от тези хора изглеждаха изнурени и обречени. Имаше превръзки, обезобразени лица, кислородни маски, загубени крайници и шини. Имаше болни, които се гърчеха и трепереха безпомощно, защото увредените им от церебрален паралич мозъци им погаждаха гадни номера.
Нежно, като пролетен повей откъм пустинята, Девина и „Божиите птички“ запяха „Исус рече ела“. Разпоредители с изгладени джинси, бели ризи и зелени жилетки се появиха като по магия. Някои от тях се заеха да организират на централната пътека опашка от жадуващите изцеление. Много други се пръснаха сред тълпата, за да събират дарения с кошници, които вместо на обичайните панерчета по-скоро напомняха на панери за пране. Много рядко чувах метален звън на монети. Повечето зрители пускаха по няколко сгънати банкноти — на панаирен жаргон това се нарича „зелено“. Жената, която беше говорила на непознати езици, седна на стола си, подкрепяна от своя приятел или съпруг. Косата ѝ падаше върху зачервеното ѝ и възторжено лице, а сакото ѝ беше изцапано с пръст.