— Да се помолим — произнесе. Задъхваше се и аз се притесних, че ще припадне или ще получи инфаркт. — Да споделим благодарността си с Господ, както му споделяме мъките си. А после, братя и сестри, Ал, Девина и „Божиите птички“ ще ни изпратят с песен.
Този път той не се опита да коленичи, но паството се простря на земята, в това число неколцина души, които не бяха очаквали отново да коленичат в земния си живот. Пак се чу онова шумолене на дрехи, което почти заглуши давещото се кашляне до мен. Обърнах се и зърнах карираната риза на Хю, която изчезна през процепа на палатката.
Той се беше превил под един фенер няколко метра по-нататък и стискаше коленете си. Със свечеряването доста бе захладняло и локвичката между краката му изпускаше лека пара. Тялото му се разтърси и локвичката се уголеми. Докоснах ръката му, а той така рязко се отдръпна, че едва не падна в повръщаното. Поне обратният път нямаше да се окаже ароматен.
Хю ме гледаше паникьосано като животно, хванато в капана на горски пожар. После се поотпусна и се изправи, вадейки каубойска шарена кърпа от задния си джоб. С нея избърса устата си. Ръката му трепереше. Лицето му беше бледо. Отчасти за това беше виновна ярката светлина на фенера.
— Извинявай, Джейми. Изкара ми акъла.
— Забелязах.
— Май ми прилоша от жегата вътре. Да си заминаваме вече, а? Да изпреварим навалицата и задръстването.
Тръгна към линкълна. Докоснах лакътя му. Хю се отдръпна. По-точно, отскочи.
— Какво стана всъщност?
Отначало не ми отговори и продължи да върви към дъното на паркинга, където беше оставен детройтският аналог на огромна яхта. Настигнах го. Той сложи ръка върху мокрия капак на колата, сякаш за утеха.
— Беше призматично видение. Първото от много, много отдавна. Усетих признаците, докато Джейкъбс лекуваше последния — мъжа, който се парализирал от кръста надолу при пътна злополука. Когато той се изправи от количката си, усещанията ми се изостриха. Всичко се проясни. Разбираш ли ме?
Не разбирах, но въпреки това кимнах. Зад нас паството радостно пляскаше и гръмко пееше „Как обичам моя Исус“.
— Тогава… когато преподобният започна да се моли… цветовете. — Той ме погледна и устните му потръпнаха. Изглеждаше състарен с двайсет години. — Станаха толкова ярки. Те разбиха всичко на малки късчета.
С такава сила ме сграбчи за ризата, че откъсна две копчета. Това беше хватка на удавник. Очите му се бяха изцъклили от ужас.
— После… После парчетата се сглобиха отново, но цветовете не избледняха. Те танцуваха и се преливаха като северното сияние в зимна нощ. А хората… престанаха да бъдат хора.
— В какво се превърнаха, Хю?
— В мравки — прошепна той. — В големи мравки, каквито навярно има само в тропическите гори. Кафяви, черни и червени. Гледаха го с мъртви очи и отровата, която произвеждат, мравчена киселина, капеше от устата им. — Той пресекливо си пое дъх. — Ако още веднъж видя такова нещо, ще се самоубия.
— Видението обаче премина, нали?
— Да. Премина. Слава Богу.
Той извади ключовете от джоба си и ги хвърли на земята. Вдигнах ги.
— Аз ще карам.
— Добре. Карай. — Той тръгна към задната врата, после ме погледна. — И ти, Джейми. Обърнах се към теб, а там стоеше грамадна мравка. Ти също се обърна… погледна ме…
— Хю, не е вярно. Едва те зърнах как излизаш.
Не личеше да ме е чул.
— Ти също се обърна… погледна ме… и май че се опита да се усмихнеш. Отвсякъде те заобикаляха цветове, но очите ти бяха мъртви като на всички останали. А устата ти беше пълна с отрова.
Той не каза нито дума, докато не пристигнахме пред голямата дървена порта на „Вълчата глава“. Слязох, за да отворя.
— Джейми.
Погледнах го. Вече не изглеждаше толкова блед, но още не беше добре.
— Повече не споменавай името му пред мен. Никога. В противен случай си уволнен. Ясно?
Ясно. Само че аз нямаше да оставя нещата току-тъй.
IX
Една неделна сутрин в началото на август 2009 с Бриана Донлин преглеждахме некролози в леглото. Благодарение на компютърното фокусничество, достъпно само за истинските спецове, Бри можеше да прави извадка в азбучен ред на некролозите от десетина водещи американски ежедневника.