Тя поднесе дланите ми към устните си и целуна първо едната, после другата.
— Но точно ти ли трябва да бъдеш този някой, скъпи? В края на краищата твоят случай се нарежда сред успехите му.
— Именно заради това. Пък и с Чарли… сме стари познайници. Много, много стари.
Не я изпратих на летището в Денвър — това бе право на майка ѝ. — но тя ми се обади след кацането. Беше много развълнувана. Мислеше за бъдещето, не за миналото. Радвах се за нея. След двайсет минути телефонът ми иззвъня и реших, че отново е Бри. Грешах. Беше майка ѝ. Джорджия попита дали можем да поговорим. Да речем, на обяд.
„Сега го загазих“ — помислих си.
Срещнахме се в „Макгий“ за вкусен обяд и приятен разговор, който се въртеше около музикалния бранш. Когато се отказахме от десерта и си поръчахме само кафе, Джорджия подпря пищната си гръд на масата и премина по същество:
— И така, Джейми. Скъсахте ли?
— Аз… такова… ъ-ъ-ъ…
— Господи, интелигентен мъж, а ми мънка. Не се каня да ти откъсна главата. Ако това влизаше в плановете ми, щях да го направя миналата година, когато дъщеря ми за пръв път скочи в леглото ти. — Тя се усмихна на удивената ми физиономия. — Не, нито ми е казала, нито съм я питала. Беше излишно. Чета я като отворена книга. Обзалагам се, че дори ти е казала как навремето ние с Хю също правехме креватна гимнастика. Вярно ли е?
Прокарах пръст по устните си, все едно съм гроб, и тя се разсмя.
— Добре, добре. Харесва ми. Харесваш ми и ти, Джейми. Стана ми симпатичен кажи-речи от първия ден, когато беше мършав като вейка и се очистваше от наркотика, който задръстваше организма ти. Приличаше на Били Айдъл, само че прекаран през канавката. Нямам нищо против романтиката между хора от различни раси или разликата във възрастта. Знаеш ли какво ми подари баща ми, когато станах достатъчно голяма за шофьорска книжка?
Поклатих глава.
— Плимут от шейсета година с разбита решетка на радиатора, свалени гуми, ръждясали прагове и двигател, който гълташе бензин на поразия. Татко му викаше „бомбардировача“. Казваше, че всеки начинаещ шофьор трябва да кара таратайка, преди да се качи на кола, годна да мине технически преглед. Следиш ли мисълта ми?
И още как! Бри не беше монахиня и аз не бях първата ѝ сексуална авантюра, но с мен тя създаде първата си продължителна връзка. В Ню Йорк щеше да продължи своя път — ако не с мъж от своята раса, то поне с такъв, който ѝ е по-близък по възраст.
— Просто не искам между нас да има недомлъвки, преди да кажа това, за което всъщност дойдох. — Джорджия се наведе още по-напред и с гърдите си едва не помете чашата с кафе и водната чаша. — Бри почти нищо не ми сподели за разследването, което правеше по твоя поръчка, но знам, че то я уплаши, а когато се опитах да попитам Хю, той едва не ме изяде с парцалите.
„Мравки — помислих си. — Хората под шатъра му приличали на мравки.“
— Става дума за проповедника. Толкова ми е известно.
Мълчах.
— Какво, езика ли си глътна?
— Може и така да се каже.
Джорджия кимна и се облегна на стола си.
— Много добре. Прекрасно. Но отсега нататък не искам Бриана да има нищо общо с тази работа. Ще ми обещаеш ли? Дори и само от благодарност, че не те предупредих да обуздаеш мераците си за свежа плът?
— Тя повече няма да се занимава с проучването. Разбрахме се.
Джорджия делово кимна.
— Хю каза, че излизаш в отпуска.
— Да.
— При свещеника ли ще ходиш?
Замълчах. Което беше равносилно на потвърждение.
— Внимавай. — Тя се пресегна и сплете пръсти с моите, съвсем като дъщеря си. — Не зная какво сте разследвали с Бри, но то ужасно я е разстроило.
Един ден в началото на октомври кацнах на летище „Стюарт“ в Нюбърг. Листата на дърветата се обагряха в есенни цветове и пътуването до Лачмор пълнеше окото с красота. Привечер пристигнах в градчето и се настаних в местния „Мотел 6“. Нямаше кабелен интернет, да не говорим за безжичен, така че лаптопът ми не можеше да се свърже с външния свят, но не ми беше нужен компютър, за да открия „Ключалките“. Бри беше разузнала всичко. Имотът, някога притежание на богаташите Вандер Занден, се намираше на шест километра източно от Лачмор, на шосе 27. Очевидно на прага на двайсети век богатството им се е поизчерпало, понеже „Ключалките“ било продадено и превърнато в луксозен санаториум за дами с наднормено тегло и господа с афинитет към чашката. Това продължило почти цяло столетие. През последните няколко години имотът бил обявен за продажба или за отдаване под наем.