Вече щях да си тръгвам, когато Ал Стампър попита:
— Какво беше чудото?
— Брат ми Конрад онемя. Преподобният Джейкъбс му върна гласа.
— Погледнете в камерата.
Погледнах. След няколко секунди по интеркома се разнесе друг глас:
— Влизай, Джейми — рече Чарлс Джейкъбс. — Много ми е драго да те видя.
Тихичко забръмча мотор и крилата на портата се прибраха встрани по невидими релси. „Както Исус вървеше по Езерото на мира“ — помислих си, когато скочих в колата и потеглих. След петдесетина метра ме чакаше поредният труден завой, но преди да го взема, видях, че портата се затваря. У мен възникна асоциация — прогонването на първите хора от Рая, защото са изяли една ябълка, — но не се учудих. В крайна сметка бях израснал с Библията.
„Ключалките“ беше имение, което е започнало битието си във викториански стил, но впоследствие се е превърнало в мешавица от архитектурни експерименти. Имаше четири етажа, много фронтони и полукръгла остъклена пристройка в западния край, откъдето се разкриваше гледка към деретата, падинките и езерцата в долината на река Хъдсън. Шосе 27 пробягваше като тъмна нишка в пъстрия есенен пейзаж. Централното здание беше дървено, с бели корнизи, стопанските пристройки до него — също. Интересно, в коя ли от тях се помещаваше лабораторията на Джейкъбс. Не се съмнявах, че има такава. Отвъд постройките се издигаха още по-стръмни склонове, обрасли с гори.
Под портика, където някога са посрещали луксозните автомобили с любители на балнеоложките процедури или на чашката, беше паркиран непретенциозният форд „Таурус“, който Джейкъбс беше регистрирал на свое име. Паркирах зад него и се изкачих на верандата, която изглеждаше дълга като футболно игрище. Понечих да позвъня, но преди да натисна звънеца, на вратата се показа Ал Стампър с клош панталони по модата на седемдесетте и широка хипарска тениска. Беше надебелял още повече от последния път, когато го бях видял под Господния шатър, и, общо взето, приличаше на движещ се микробус.
— Привет, господин Стампър. Аз съм Джейми Мортън. Голям почитател съм на ранните ви песни. — Протегнах му ръка.
Той не я пое.
— Не знам какво искате, обаче никой не бива да безпокои господин Джейкъбс. Той е претоварен с работа и не е много добре със здравето.
— Да не би да имате предвид пастор Дани? — уточних аз. (Добре де… подразних го.)
— Заповядайте в кухнята. — Тенорът на Брат номер едно в соул музиката наистина беше красив, но изражението му казваше, че само кухнята е подходяща за такива като мен.
Не възразявах — кухнята наистина ме устройваше, — но преди да ме отведе там, от коридора се разнесе един друг глас:
— Джейми Мортън! Винаги точно навреме!
Джейкъбс идваше насреща, понакуцвайки. Косата му, сега почти напълно побеляла, олисяваше на слепоочията и скалпът му лъщеше. Сините очи обаче бяха все така проницателни. Устните бяха опънати в усмивка, която ми се стори хищна. Той подмина Стампър, сякаш шишкото изобщо не съществуваше, и ми протегна дясната си ръка. Днес на нея нямаше никакви пръстени, затова пък на лявата проблясваше златна халка — тъничка и одраскана. Бях сигурен, че двойникът ѝ е погребан в Харлоуското гробище на един отдавна изтлял безименен пръст.
Ръкувахме се.
— Много вода изтече след Тулса, а, Чарли?
Той кимна, стискайки ръката ми като политик, който се надява да привлече гласоподавател.
— Много, много вода. На колко години си сега, Джейми?
— На петдесет и три.
— Как са близките ти? Добре ли са?
— С тях рядко се виждаме, но Тери още си е в Харлоу — управлява семейния бизнес. Има три деца — две момчета и едно момиче. Вече много пораснаха. Както и преди Кон гледа звездите от Хаваите. Анди почина преди няколко години. От сърдечен удар.
— Моите съболезнования. Но ти изглеждаш фантастично. Направо пращиш от здраве.
— Ти също изглеждаш фантастично. — Това беше нагла лъжа. Сетих се за трите възрасти на американския мъж: младост, зрялост и „изглеждаш фантастично“. — Сигурно си на… колко? Седемдесет?
— Там някъде. — Той продължаваше да стиска ръката ми. Хватката му беше силна, но въпреки това усещах слабо треперене. — А как е Хю Йейтс? Още ли работиш за него?
— Да, още. Той е добре. Ако в съседната стая падне игла, ще чуе.
— Великолепно. Великолепно. — Най-сетне пусна ръката ми. — Ал, ние с Джейми имаме да си кажем доста неща. Би ли ни донесъл две лимонади? Ще бъдем в библиотеката.