Порази ме фразата „по мои данни“. Аз разполагах единствено с Бриана. Той разполагаше със стотици или дори хиляди последователи, които с радост са държали под око изцелените. Била е достатъчна само една негова дума.
— Като изключим Кати Морс, ти знаеше за въпросните случаи, нали?
Джейкъбс не отговори. Само ме гледаше. На лицето му не се четеше колебание, единствено желязна увереност.
— Естествено, че си знаел. Понеже ги водиш на отчет. За теб те са лабораторни плъхове, а на кого му дреме, ако няколко плъха се разболеят? Или пък умрат?
— Ужасно несправедлив си.
— Не мисля така. Служиш си с маската на религията, защото ако провеждаше опитите си открито в някоя лаборатория — каквато непременно си оборудвал в „Ключалките“ — ФБР щеше да те арестува за експерименти с хора… и за убийството на част от тях. — Наведох се напред, гледайки го право в очите. — Вестниците щяха да те кръстят доктор Менгеле.
— Кой ще нарече един неврохирург доктор Менгеле само защото е загубил част от пациентите си?
— Те не идват при теб с мозъчни тумори.
— Идвали са и такива и днес много от тях продължават да живеят и да се радват на живота, вместо да лежат в земята. Дали не показвах фалшиви тумори, докато обикалях по събори? Да, и не се гордея, но беше необходимо. Няма как да покажа нещо, което е изчезнало. — Той се замисли. — Не е лъжа, че повечето хора, които идваха под шатъра ми, не бяха неизлечимо болни, но в известен смисъл техните физически недъзи бяха по-страшни. Те ги обричаха на дълъг живот, изпълнен с болки и страдания. В определени случаи — на агония. А ти си седнал тук да ме съдиш. — Джейкъбс скръбно поклати глава, но в очите му не се четеше скръб. В тях пламтеше гняв.
— Кати Морс не беше болна и не излезе на сцената доброволно. Ти я избра, защото беше готина. Зрителите щяха да си изплакнат очите.
Също като Бри преди няколко месеца Джейкъбс изтъкна, че Морс може да си е посегнала по друга причина. Шестнайсет години не били малко. Всичко можело да се случи за толкова време.
— Сам знаеш, че не е така — възразих му.
Той отпи от чашата си и я остави, при което ръката му видимо трепереше.
— Този разговор не води доникъде.
— Понеже ти няма да престанеш ли?
— Понеже престанах. Ч. Дани Джейкъбс никога вече няма да разпъне Господния шатър. Точно сега в интернет текат дискусии и се пускат слухове за този тип, но това няма да трае дълго. Скоро вниманието към него ще секне.
Ако ми казваше истината, излизаше, че съм блъскал на отворена врата. Вместо да ме успокои, тази мисъл засили тревогата ми.
— След шест месеца, може би след година, на сайта ще излезе съобщение, че пастор Дани се е оттеглил поради здравословни проблеми. После и сайтът ще бъде закрит.
— Защо? Защото си готов с изследванията ли? — Не вярвах, че изследванията на Чарли Джейкъбс изобщо някога ще приключат.
Той отново се загледа в необятния пейзаж. Накрая стана, като се подпря на страничните облегалки на стола.
— Да се върнем назад, Джейми. Искам да ти покажа нещо.
Ал Стампър — лоена бъчва в диско панталони от седемдесетте — седеше на кухненската маса. Сортираше пощата. Пред него беше поставена чиния с купчина гофрети, обилно полети с масло и сироп. До чинията имаше картонена кутия от бутилка джин. До стола му бяха поставени три пластмасови кошчета с емблемата на Американските пощи, натъпкани догоре с писма и пакети. Пред очите ми Стампър разкъса един кафеникав плик и изтръска от него написано на ръка писмо, снимка на момче в инвалидна количка и банкнота от десет долара. Той пусна десетачката в кутията от джин и хвърли поглед на писмото, докато дъвчеше гофрета. До него Джейкъбс изглеждаше още по-слаб. Този път си помислих не за Адам и Ева, а за Джак Спрат и жена му от детското стихне.
— Шатърът може да е сгънат — отбелязах аз, — но волните пожертвования очевидно не секват.
Стампър ме изгледа със злобно равнодушие — ако въобще е възможно такова нещо — и продължи да се занимава с пощата. И най-вече с гофретите.
— Четем всяко писмо — увери ме Джейкъбс. — Нали така, Ал?
— Да.
— А на всяко ли отговаряте? — попитах.
— Така е редно — обади се Стампър. — Във всеки случай такова е моето мнение. Щяхме да се справяме, ако разполагах с помощник. Един човек ще е достатъчен, ако си осигурим компютър вместо този, който пастор Дани пренесе в работилницата си.
— Ал, вече го обсъждахме — намеси се Джейкъбс. — Започнем ли кореспонденция с хората, които ни молят…
— Няма отърване, знам. Просто ми е любопитно какво е станало с Божието дело.