Отначало той нищо не каза. Сякаш бе изпаднал в транс. После се издърпа от мен и отново закрачи, продължавайки с лекцията:
— Предавателните устройства, които използвам върху хора, претърпяха редица изменения. При лечението на Хю Йейтс от глухотата му използвах големи пръстени с покритие от злато и паладий. Сега те ми се струват нелепо старомодни — като видеокасети в епохата на компютърните файлове. Слушалките, които използвах върху теб, бяха по-малки и по-мощни. Когато ти се появи при мен с хероинова зависимост, бях заменил паладия с осмий. Осмият е по-евтин — това е плюс за човек с ограничен бюджет, — а слушалките бяха ефективни, но не биха изглеждали добре на евангелистка сбирка, нали? Исус носил ли е слушалки?
— Вероятно не, но същото може да се каже за венчалните халки — нали е бил ерген.
Джейкъбс пропусна последното покрай ушите си. Разхождаше се напред-назад като затворник в килия. Или като параноик, каквито има във всички големи градове — онези хора, на които вечно говорят за ЦРУ, ционисткия заговор и тайните на розенкройцерите.
— Затова се върнах на пръстените и съчиних история, която… да съответства… на вкуса на последователите ми.
— С други думи — малко реклама.
Това го отрезви. Той се усмихна и за миг се превърна в преподобния Джейкъбс от моето детство.
— Да, реклама. По онова време използвах сплав от рутений и злато, съответно пръстените вече бяха много по-малки. И много по-мощни. Да си тръгваме ли, Джейми? Изглеждаш ми пообъркан.
— Така е. Може и да не разбирам твоето електричество, но го усещам. Сякаш пуска мехурчета в кръвта ми.
Джейкъбс се засмя.
— Точно! Може да се каже, че тук атмосферата е наелектризирана! Ха! На мен ми харесва, но все пак съм свикнал. Хайде да излезем на чист въздух.
Чистият въздух никога не ми се беше струвал така сладък, както по пътя към централната къща.
— Ще ми отговориш ли на още един въпрос, Чарли? Ако нямаш нищо против.
Той въздъхна, но без недоволство. Щом излязохме от малката барака, която предизвикваше клаустрофобия, отново изглеждаше психично здрав.
— С удоволствие, стига да мога.
— Разказваш на баламите, че жена ти и синът ти се удавили. Защо лъжеш? Не виждам какво постигаш с това.
Той спря и сведе глава. Когато я вдигна, видях, че ведрата му нормалност е заминала на кино, сякаш никога не я е имало. Яростта, изписана на лицето му, беше толкова всепоглъщаща, че неволно отстъпих назад. От вятъра оредялата му коса беше нападала по челото. Той я отметна и притисна длани към слепоочията си, сякаш го измъчваше ужасно главоболие. Ала когато заговори, гласът му прозвуча глухо и безизразно. Щях да реша, че това е гласът на разума, ако не беше гримасата му:
— Те не заслужават истината. Ти ги нарече балами и си абсолютно прав. Те са отхвърлили здравия разум — а повечето са доста интелигентни — и са повярвали в лъжите на мощното застрахователно дружество, наречено религия. То им обещава вечна радост в другия живот, ако изживеят настоящия по определени правила, и много от тях се опитват, но и това е малко. Когато се появи болката, те жадуват за чудо. За тях не съм нищо друго освен шаман, който ги докосва с вълшебни пръстени, вместо да тръска над тях дрънкалка от кости.
— Никой от тях ли не е осъзнал истината? — Проучванията с Бри ме бяха убедили, че Фокс Мълдър е прав за едно: истината е някъде там и в нашия век, когато почти всички живеем в стъклени къщи, всеки може да я открие чрез компютър, свързан с интернет.
— Чу ли ме изобщо? Такива хора не заслужават истината и това е естествено, защото тя не им е нужна. — Той се усмихна, оголвайки стиснати зъби. — Не са им нужни и блаженствата, описани в Песен на песните. Искат единствено да оздравеят.
Стампър не вдигна поглед, докато минавахме през кухнята. Две пощенски кошчета бяха опразнени и той се занимаваше с последното. Кутията от джин се беше напълнила до половината. Тук-там се виждаше по някой чек, но преди всичко беше пълна със смачкани банкноти. Спомних си сравнението на Джейкъбс с шамана. В Сиера Леоне клиентите му щяха да се наредят на опашка пред вратата, носейки подаръци като плодове, зеленчуци и заклани и оскубани пилета. И в двата случая ставаше дума за едно и също: „зелено“. Печалба. Мекото на баницата.
Щом се върнахме в библиотеката, Джейкъбс се отпусна в креслото с болезнена гримаса и допи лимонадата си.
— Сега цял ден ще ходя до тоалетна — оплака се той. — Проклятието на старостта. Много ти се зарадвах, Джейми, понеже искам да те наема.