— Я виж, човек с вкус! Това ми харесва. — Той се наклони напред. — Триста и петдесет за унция, срещу което ти давам гаранция, че ще получиш нещо, минало през не повече от четирима дотук. Размесван е най-много два-три пъти, но това не пречи да го усетиш и в петите.
Фос се замисли.
Унция химически синтезиран хероин, по-силен от обикновения, с по-продължително действие и без неприятни странични ефекти. Разреждан само четири пъти би имал смъртоносно въздействие, но ако сам го размесеше, щеше да му стигне поне за седмица.
— Искам да опитам — каза той накрая.
Мъжът вдигна два пръста към помощника си, който изостави поста си на входната врата и се скри в мъжката тоалетна.
— За колко говорим, старче?
— Да кажем… половинка, като за начало. Но ако бъда доволен, ще започнем да си говорим във фунтове.
Фос не възнамеряваше пак да купува от младия наркодилър, но нямаше никакъв смисъл да му казва истинските си намерения. Специалният хероин беше доста труден за намиране.
— Двайсет и осем. — Дилърът направи пауза. — Но ако се сближим, тогава ще можем да говорим и за отстъпка.
Фос вежливо се присъедини към дружелюбната усмивка на дилъра.
Отвън на улицата изтичаше деветата минута.
Младият шофьор провери часовника си за последен път, увери се, че пистолетът е добре мушнат под колана му, и тръгна да излиза от укритието си.
И в същия миг замръзна.
Дали бе чул нещо или бе зърнал някакво движение с периферното си зрение, или в него се бе задействал инстинктът на човек, обучаван от малък да усеща такива неща — това трудно можеше да се каже — но той бе усетил, че не е сам на улицата.
Внимателен поглед встрани му разкри, че някакви мъже в черно крадешком се придвижват към бара. Мъже, съвсем открито носещи страховити оръжия, щитове и радиостанции в ръцете си. Мъже, чиято самоличност можеше да се разбере от идентификационните им карти по реверите на саката.
Когато се убеди, че вниманието им е приковано върху бара, той се плъзна навън от входа и под прикритието на сумрачното утро се изтегли на безопасно разстояние.
Четиридесет и пет минути по-късно Роман леко почука на вратата на офиса, в който Грег продължаваше да работи.
11.
Стаята доста приличаше на останалите в Лас Вегас. И на всичкото отгоре бе прекалено чиста за вкуса на Фос. Една стая за разпит не трябва да бъде ярко осветена — може би само от единствена гола крушка, висяща на жица от тавана. Стените би следвало да са покрити с вулгарни надписи, боята по тях трябваше да се лющи, а от столовете задължително се очакваше да бъдат дървени и максимално неудобни. А остатъците от човешко присъствие трябваше да тънат в смесената миризма на повърнато и пикня.
Само не и чиста.
В действителност индиректното флуоресцентно осветление, умело скрито сред плочките по тавана, придаващи на стаята необичайна акустика, създаваше едва ли не приветлива атмосфера. Масата бе или нова, или най-малкото изглеждаше такава с хромираните си крака, а около нея бяха разположени три доста удобни тапицирани стола.
Фос затвори очи, мъчейки се да прогони образа от главата си, за да може да продължи да наблюдава с абстрактен интерес разпада на собственото си тяло.
Бяха изтекли към три часа от момента, когато полицията бе убила всемогъщия Майки-Ди и бе арестувала неговия помощник. Три дълги часа на отказ да отговаря на въпроси, на настояване да му бъде доведен адвокат, на опити да игнорира засилващите се пристъпи на наркотичен глад, които упорито се мъчеха да парализират тялото му.
Вече беше плувнал в пот и ризата му бе залепнала за тресящото се тяло. Ръцете му трепереха и трябваше да положи истински усилия да не разплиска пластмасовата чаша кафе с пет пакетчета захар, която детективите му бяха дали. Кожата около устните и очите му бе изсъхнала и започваше да се напуква, а на бузата му някакъв мускул трепкаше в издайнически тик.
Най-сериозният проблем обаче бе тежкото, болезнено пулсиране на кръвта в главата му, отекващо в малкото пространство на черепа като оръдеен гръм.
Възрастен детектив отвори вратата на камерата за разпит и влезе с папка в ръка.
— Почини си, Джек — тихо каза той.
По-младият детектив, прекарал последните двайсетина минути в крясъци, свеждащи се в резюме до „Откажи се или ще се погрижим никога да не помиришеш дрога!“, неохотно се надигна, заби за сетен път поглед в непроговорилата човешка развалина на стола и излезе. Вратата се затръшна с такава сила, че Фос неволно подскочи.