Фос застина. В главата му с настойчив глас отекваше мисълта за Грег, за циганите и склада. Гласът настояваше някой от тези хора веднага да дойде тук. Някой да научи какво става и да се погрижи за него.
— Не… нямам никой. — Той се пребори с нов спазматичен пристъп на болката. — Сам съм.
Два часа по-късно, след още три посещения на задържани в килиите на предварителния арест, Гавилан най-сетне се прибра в тесния си офис. Едва бе преполовил работния си ден, а вече се чувстваше смазан.
Физически и психически.
Стажантът студент, изпълняващ задълженията на негов помощник, се приближи веднага, щом го видя да идва.
— Толкова ли е зле? — поинтересува се той, докато помагаше на Гавилан да съблече сакото си, за да смени подгизналата от пот риза.
Гавилан извъртя очи към тавана.
— Четирима, от тях трима наркомани. Единият, отнесен до степен да не повярваш. — Той отлепи ризата от тялото си и извади чиста от долното чекмедже на бюрото си. — Трябваше да моля да го приемат в болницата, представяш ли си?
Помощникът извади без подкана папките от куфарчето му.
— Как изглеждат нещата?
Гавилан кимна, защото бе очаквал въпроса.
— Пейн е окошарен за шофиране под въздействие на наркотици, Келерман е прибран за налитане на бой в три и половина през нощта, Самарило е готов да се признае за виновен срещу обещанието да го пуснат под гаранция, а по отношение на Смит — отнесения — областният прокурор засега отлага предявяване на обвинение, защото не бил решил дали да не го прекара по някой от текстовете за федерално престъпление.
— Тежък ден — съгласи се помощникът, докато подреждаше папките. — Особено ми е неприятно да го правя още по-лош, но…
Гавилан замръзна, закопчал ризата си наполовина.
— Какво?
— Професора иска да те види.
— Кога?
— Вчера!
Гавилан си пое хрипливо дъх.
— Мамка му!
После напъха ризата си в панталона, сграбчи сакото си и на бегом излетя през вратата.
„Професора“ бе прякорът на старши заместникът в Бюрото за обществена защита Линуд Кейпърс — сълзливо-сантиментален до дъното на милозливото си сърце либерал, достоен за съратник на сенатор Макгъвърн — човек, принципно неспособен да приеме, че е възможно някой някога все пак да е виновен в някакво престъпление и искрено вярващ, че полицаите са вечно лошите момчета, които с неизменно постоянство се чудят как да потъпчат правата на средностатистическия анонимен американец.
Бивш лауреат на академични отличия, Кейпърс бе дошъл на работа в офиса на Бюрото за обществена защита, защото „трябваше да спре да обучава и да започне да прави нещо“, казано в прав ред, защото бе загубил постоянното си назначение на преподавателска длъжност. И тъй като бе сътрудничил дотогава на Бюрото в качеството си на изтъкнат професор, незабавно му бяха предложили длъжност на управленческо ниво.
Длъжност, която при други обстоятелства щеше да заеме Гавилан.
Гавилан почука на вратата и после предпазливо надникна в ъгловия кабинет.
— Искал си да ме видиш, Лин?
Кейпърс му махна с ръка да влезе.
— Ела, Джон. Господин Килбърн, това е помощник Гавилан.
Едва сега Гавилан забеляза седящия в ъгъла на офиса. Беше стар, лицето му не издаваше никаква емоция, а левият му крак стърчеше непохватно изпружен. Отстрани на креслото му бе подпрян здрав тръстиков бастун.
Гледаше през прозорците на офиса и на пръв поглед човек би помислил, че наблюдава съсредоточено сивите буреносни облаци навън.
Последното сравнение подхождаше на онова, което може би ставаше зад най-студените очи, които Гавилан бе виждал някога.
— Да си ходил тази сутрин при някакъв наркоман, арестуван по време на акция в Ийст Сайд? — попита Кейпърс с тон, подсказващ, че не задава този въпрос току-така.
— Да — предпазливо отговори Гавилан, без да отмества погледа си от стареца. — Беше доста зле, така че помощник областният се съгласи да го предаде на токсикологията, преди да му предяви обвинение.
Кейпърс си записа думите му.
— Нещо необичайно?
Гавилан поклати глава:
— Изглежда нещо в самоличността му не е съвсем наред, защото Централното управление е решило да направи повторна и по-подробна проверка. Какво отношение има това към вас, господин Килбърн? — запита той без пауза.
— Господин Килбърн е тук в качеството си на представител на Ядрената комисия към Отдела за вътрешна контраразузнавателна дейност — безизразно съобщи Кейпърс. Изричаше всяка дума с такова отвращение, сякаш му се повдигаше. — Дошъл е с предложение към нас.